— Как? — попита Бийти.
— Измислете сами начин — предложи Джеймс. — Със заплахи, убеждение, подкуп, отвличане… Всеки друг начин, с изключение на убийството. Имаме три свята, в които да работим. Ако успеем да задържим Брайн само в един от тях, нашият проблем ще бъде разрешен.
— А как най-добре да го постигнем? — попита Аюи.
— Ще опитаме различни начини. Във всеки вероятен свят — различен — каза госпожица Чандрагор. — По такъв начин шансовете ни ще се увеличат. Лично ние ли трябва да отидем?
— Ние сме най-подходящи за тази работа — потвърди Едуин Джеймс. — Ние познаваме факторите, за които става дума. И всеки от нас има импровизаторски умения, което е единственото необходимо за тази работа. Всяка група ще бъде оставена сама на себе си. Няма начин да сравняваме напредъка си в течение на времето по успоредните времеви линии.
— Тогава всяка група ще трябва да действа с презумпцията, че останалите не са успели — каза доктор Свег.
— Вероятно с основание — мрачно отвърна Джеймс. — Нека сега да организираме групите си и да изберем методите си на действие.
I.
Сутринта на 12 април 1959 година Нед Брайн се събуди, изми се и се облече. В 1,30 часа този следобед му предстоеше среща с Бен Бакстър, президент на „Бакстър индъстрийз“. Цялото бъдеще на Брайн зависеше от резултатите от тази среща. Ако успееше да получи подкрепата на гигантските предприятия на Бакстър, и то при подходящи условия…
Брайн беше висок, тъмен, красив мъж на тридесет и шест години. Във внимателно спокойните му очи проблясваше намек за фанатична гордост, а здраво стиснатите му устни намекваха за прикрито неразумно упорство. Движенията му имаха контролираната сила на човек, който непрекъснато се наблюдава и самооценява.
Беше готов за излизане. Той взе под мишница бастунчето си и пъхна в джоба на сакото си книжката „Американската аристокрация“ от Съмърсет. Никога не се движеше без този незаменим справочник.
Накрая той постави на ревера си украшението, изобразяващо слънце, което показваше ранга му. Брайн беше шамбелан втори клас и се гордееше с този факт. Някои хора го смятаха твърде млад за толкова високопоставена длъжност. Но трябваше да се съгласят, че Брайн се справяше с прерогативите и изискванията на службата си с достойнство, доста впечатляващо за годините му.
Той заключи апартамента си и се запъти към асансьора. Там чакаше малка тълпа, състояща се предимно от обикновени хора но имаше и двама флигел-адютанти. Всички му сториха път, когато дойде асансьорът.
— Приятен ден, шамбелан Брайн — каза операторът, когато асансьорът тръгна надолу.
Брайн наклони с няколко сантиметра главата си в обикновения отговор, който даваше на обикновен човек. Бе дълбоко замислен за Бен Бакстър. Но с крайчеца на окото си забеляза един от пътуващите с асансьора — висок, здрав мъж, със златистокафяви полинезийски черти и дръпнати тъмни очи. Брайн се зачуди какво ли прави такъв човек в жилищната му сграда. Той познаваше останалите наематели, макар че по-ниското им обществено положение ги правеше незначителни, за да ги поздравява.
Асансьорът пристигна във фоайето и Брайн забрави за полинезиеца. Днес имаше да мисли за други неща. Имаше известни проблеми, свързани с Бен Бакстър, проблеми, които се надяваше да разреши преди срещата. Той излезе навън в неприветливата сива априлска сутрин и реши да отиде до кафенето „Принц Чарлз“, за да закуси.
Беше 10,25 часа, сутринта.
— Как ти се струва? — попита Аюи.
— Изглежда умен чешит — отвърна Роджър Бийти. Той вдъхна дълбоко и се наслади на свежия въздух. Беше приятен лукс да диша колкото си иска кислород. По негово време дори и най-богатите изключваха кислородните си резервоари нощем.
Те вървяха на половин пресечка зад Брайн. Дори и в сутрешната блъсканица в Ню Йорк високата наперена фигура на Брайн не можеше да остане незабелязана.
— Той те забеляза в асансьора — каза Бийти.
— Знам — ухили се Аюи. — Нека има от какво да се тревожи.
— Не ми прилича на тип, който да се тревожи — отвърна Бийти. — Искаше ми се да имахме повече време.
— Това беше най-близкото време до събитието, което можехме да използваме — повдигна рамене Аюи. — Иначе трябваше да се появим преди единадесет години. И пак трябваше да чакаме досега, за да се намесим директно.
— Поне тогава щяхме да знаем нещо за Брайн. Не ми изглежда на човек, който се плаши лесно.
— Така е — съгласи се Аюи. — Но нали избрахме този начин на действие.
Те продължиха да го следят, забелязвайки, че тълпата се разделяше, за да направи път на Брайн, който се движеше направо, без да поглежда встрани. Тогава се случи…