Брайн, който се бе замислил, се сблъска с един пълен, червендалест мъж, който носеше на ревера си заслепяващо пурпурносребърен медальон на Кръстоносец първа степен.
— Не виждаш ли къде ходиш, глупако? — изръмжа кръстоносецът.
Брайн забеляза ранга на мъжа, въздъхна и промълви:
— Извинете, сър.
Но кръстоносецът не можеше да бъде успокоен толкова лесно.
— Да не ти е станало навик да се блъскаш в по-висшестоящите, господинчо?
— Не — отвърна с почервеняло лице Брайн, който се мъчеше да овладее яростта си. Наоколо се бе събрала да гледа тълпа обикновени хора. Те заобиколиха блестящо облечените мъже и се хилеха и подбутваха.
— Тогава гледай къде ходиш! — изръмжа дебелият кръстоносец. — Не се мотай по улиците като сомнамбул, за да не се налага да те уча на добро държание!
— Господине, ако чувствате нужда да ме научите, аз с удоволствие ще се срещна с вас на място и във време, избрани от вас, и с оръжие, каквото предпочитате — отговори съвсем тихо Брайн.
— Аз? Да се срещам с теб? — като че невярващ на ушите си попита кръстоносецът.
— Моят ранг го позволява, сър.
— Твоят ранг? Та ти си с поне пет степени под мен, простак такъв! Хайде стига, че да не се наложи да изпратя слугите си, които те превъзхождат, за да те научат на добри маниери. Ще запомня лицето ти, млади човече. А сега ми се махай от очите!
Като каза това, кръстоносецът го бутна и отмина.
— Страхливец! — изръмжа Брайн с почервеняло лице. Но го каза тихо и обикновените хора забелязаха това. Брайн се обърна към тях и ръцете му стиснаха бастуна. Тълпата, весело ухилена, бързичко се разпръсна.
— Тук дуелите разрешени ли са? — попита Бийти.
Аюи кимна.
— Имало е законен прецедент през 1804 година, когато Александър Хамелтон убил Аарон Бур на дуел.
— Май е по-добре да се захващаме за работа — каза Бийти. — Но ми се иска да имахме по-добро оборудване.
— Взехме всичко, което можахме. Хайде, да си вършим работата.
В кафенето „Принц Чарлз“ Брайн седна на една маса в дъното на салона. Ръцете му трепереха и той ги удържаше с усилие на волята. Дяволите да го вземат този кръстоносец първа степен! Тъп, самомнителен простак! Но дали би приел дуела? Не, разбира се, че не. Затова се скри зад привилегиите на положението си.
В Брайн се надигаше черна, зловеща ярост. Трябваше да го убие тоя! По дяволите обстоятелствата! По дяволите всичко! Никой не можеше да се държи с него по този начин…
Стига, каза си той. Нищо не можеше да се направи. Сега трябваше да мисли за Бен Бакстър и срещата с него, от която зависеше всичко. Той погледна часовника си и установи, че е почти единадесет часа. След два часа и половина той ще бъде в кабинета на Бакстър и…
— Поръчката ви, господине? — попита го сервитьорът.
— Горещ шоколад, препечена филийка и яйца на очи.
— Пържени картофи?
— Ако исках, щях да ти кажа! — развика се Брайн.
— Да, господине, извинете, господине — преглътна пребледнял келнерът и побърза да се отдалечи.
„Ето — помисли си Брайн. — Стигнах до такова падение, че да се карам на обикновени. Контрол… Трябва да се контролирам.“
— Нед Брайн!
Брайн се стресна и се огледа. Ясно чу, че някой прошепна името му. Но на шест метра наоколо му нямаше никой.
— Брайн!
— Какво става? — прошепна, без да иска Брайн. — Кой говори?
— Ти си нервен, Брайн, губиш контрол над себе си. Трябва ти почивка, отпуск, промяна.
Брайн направо побеля под загорялата си кожа и огледа цялото кафене. Беше почти празно. Близо до вратата имаше три възрастни дами. Зад тях се виждаха двама мъже, които разговаряха задълбочено.
— Иди си у дома, Брайн, и си почини. Освободи си малко време, докато още можеш.
— Но аз имам важна среща — каза с треперещ глас Брайн.
— Значи бизнесът ти е по-важен от здравето? — заяви подигравателна гласът.
— Кой говори с мен?
— Какво те кара да мислиш, че някой говори с теб? — попита иронично гласът.
— Значи си говоря сам?
— Би трябвало да знаеш.
— Яйцата ви, господине — каза келнерът.
— Какво? — изръмжа Брайн.
Келнерът бързо отстъпи и разплиска горещия шоколад в чинийката.
— Господине? — попита той.
— Не ми се моткай така наоколо, идиот такъв.
Келнерът изгледа недоверчиво Брайн, остави храната и изчезна. Брайн погледна подозрително подире му.
— Ти не си в състояние да се срещаш с никого — каза му гласът. — Иди си вкъщи, легни си, вземи хапче, лекувай се!