— Но какво става? Защо?
— Защото разумът ти е в опасност! Този външен глас е последното му усилие да възстанови стабилността си. Не можеш да си позволиш да не обърнеш внимание на това предупреждение, Брайн!
— Не може да бъде — запротестира Брайн. — Аз съм нормален. Аз…
— Извинете, господине — каза един глас до него.
Брайн се извъртя, готов да накаже поредното нарушение на самотата си. Видя синята униформа на един полицай, който се бе надвесил над него. Мъжът носеше бели еполети на Благороден лейтенант.
Брайн въздъхна тежко.
— Какво има, офицер? — попита той.
— Сър, келнерът и управителят ми казаха, че си говорите сам и се държите заплашително.
— Глупости — изсъска Брайн.
— Вярно е! Вярно е! Ти подлудяваш! — изписка гласът в главата му.
Брайн погледна квадратната грамада на полицая. Той сигурно е чул гласа! Но явно Благородният лейтенант не беше го чул, защото продължаваше да гледа мрачно към него.
— Не е вярно — каза Брайн, сигурен, че неговите думи ще бъдат приети за истина срещу тези на обикновените хора.
— Аз лично ви чух — каза Благородният лейтенант.
— Е, господине, щом казвате — заговори Брайн, подбирайки внимателно думите си. — Аз просто…
— Кажи му да върви по дяволите, Брайн! — изписка гласът в главата му. — Кой е той, че да те разпитва? Изобщо може ли някой да се съмнява в теб? Удари го! Простри го! Убий го! Унищожи го!
— Напълно вярно е, че си говорех сам, офицер — каза Брайн, като с усилие преодоля бариерата на гласа в главата си. — Аз често мисля на глас. Това ми помага да организирам по-добре мислите си.
— Но вие се държахте зле, без да бъдете предизвикан, господине — отвърна с леко кимване лейтенантът.
— Без предизвикателство ли? Питам ви аз, господине, студените яйца не са ли предизвикателство? Прегорената филия и разлятият шоколад не са ли предизвикателство?
— Но яйцата бяха горещи… — опита да се защити сервитьорът.
— Не бяха и точка. И нямам намерение да седя тук и да споря за неоспорими факти с един обикновен.
— Прав сте — закима утвърдително този път Благородният лейтенант. — Но мога ли да ви помоля да укротите някак яда си, макар и напълно правомерен. Не може да се очаква твърде много от обикновените, нали?
— Знам — съгласи се Брайн. — Между другото, пурпурните кантове на еполетите ви, господине, не показват ли нещо общо с О’Донъл от ложата Муз?
— Той ми е трети братовчед по майчина линия — каза Благородният лейтенант, който сега се загледа внимателно в слънчевия медальон на Брайн. — Синът ми влезе в подготвителния клас на училището за шамбелани. Високо момче на име Калахан.
— Ще запомня името — обеща Брайн.
— Яйцата бяха горещи! — настоя сервитьорът.
— Не противоречи на този джентълмен — заповяда офицерът. — Това може да ти донесе сериозни неприятности. Приятен ден, господине. — Благородният лейтенант козирува и си тръгна.
— Хитър приятел — с горчивина изрече Аюи и прибра малкото микрофонче в джоба си. — За миг си бях помислил, че сме успели.
— Щяхме, ако бе имал някакви подозрения по отношение на здравето си. Е, сега да опитаме нещо по-директно. Взе ли нещата?
Аюи измъкна два ръчни бокса от джоба си и подаде единия на Бийти.
— Гледай да не го загубиш — каза той. — Трябва после да ги върнем в музея на примитивизма.
— Добре. Слага се на ръката, нали? О, да, ясно.
Те платиха и побързаха да излязат.
Брайн реши да се разходи към пристанището, за да успокои нервите си. Видът на големите кораби, пристанали спокойно в доковете си, винаги го успокояваше. Той тръгна уверено, опитвайки се да разбере какво му се бе случило.
Тези гласове в главата му…
Наистина ли губеше разума си? Един чичо от страна на майка му бе прекарал последните си години в лудница. Необратима меланхолия. Дали няма някой експлозивен фактор, който да се развива тайно и в него?
Той спря и погледна носа на един огромен кораб. „Тезей“.
Накъде ли отива? Може би в Италия. Той помисли за синьо небе, блестящо слънце, вино и почивка. Тези неща никога няма да му принадлежат. Работа, непрекъсната работа. Това беше животът, който бе избрал. Дори и ако това означаваше да загуби ума си, той щеше да продължи да работи под стоманеносивото небе на Ню Йорк.
Но защо, запита се. Та той бе сравнително богат. Работата му можеше да се погрижи сама за себе си. Какво можеше да го спре, ако пожелаеше да се качи на този кораб, да изостави всичко, да прекара една година на слънце?
Когато осъзна, че нищо не го спира, той се изпълни с радост. Зависеше единствено от себе си. Беше упорит, силен мъж. Ако имаше сили да успее в бизнеса, имаше ги и за да го изостави, да зареже всичко и да се махне.