— Добре — каза Аюи на администраторката. — Ние просто ще останем тук и ще изчакаме.
Бен Бакстър бе нисък, здрав мъж с широки гърди. Бе напълно плешив и очите му зад златното пенсне бяха безизразни. Костюмът му беше строг и на ревера му блестеше перлено-рубинената емблема на Камарата на лордовете на Уол стрийт.
Брайн бе говорил вече половин час, бе разпръснал документите по бюрото на Бакстър, споменавал цифри и тенденции, предсказвал бъдещи действия. Сега се потеше от нетърпение, чакайки Бакстър да каже думата си.
— Хммм — промълви Бакстър.
Брайн чакаше. Слепоочията му пулсираха от постоянна, тъпа болка и стомахът му се бе свил на възел. Бяха минали години, откакто бе влизал яростен в битка. Сега бе отвикнал. Надяваше се, че ще успее да се контролира, докато завърши срещата.
— Условията, които предлагате — каза Бакстър, — са просто абсурдни.
— Господине?
— Казах абсурдни, господин Брайн. Вие може би не чувате добре?
— Чувам — каза Брайн.
— Чудесно. Тези условия, които предлагате, могат да бъдат добри между две фирми с еднакви капитали. Но при нас случаят е съвсем друг, господин Брайн. И се предполага, че компания като вашата не може да предлага подобни условия на „Бакстър Ентърпрайзис“.
Очите на Брайн потъмняха. Той бе чувал, че Бакстър обижда хората. То не бе нещо лично, напомни си той. Просто бизнес маневра, която той самият често използва. Трябваше да го приеме точно така.
— Позволете да ви припомня ключовото значение на гората, която ми предлагат. С достатъчна капитализация, ние можем да увеличим многократно печалбите, да не говорим за…
— Надежди, мечти, обещания — въздъхна Бакстър. — Може би все пак имате нещо реално? Засега обаче не виждам такова нещо.
„Това е бизнес — напомни си Брайн. — Той иска да ме подкрепи… Сигурен съм. Очаквах, че ще намали цената при пазарлъка. Естествено е. Той просто иска да промени условията в своя полза. Това не е лично отношение…“
Но на Брайн му се бяха случили твърде много неща в един и същи ден. Червендалестият кръстоносец, гласът в ресторанта краткотрайната му мечта за свобода, боят с двамата мъже… Той разбра, че няма да може да понесе нещо повече.
— Предлагам ви, господин Брайн, да направите една по-скромна оферта — каза Бакстър. — Съобразена със скромното състояние на вашата фирма.
„Той ме изпитва“ — помисли Брайн. Но това му дойде вече в повече. Той беше не по-малко благороден по рождение от Бакстър. Как си позволяваше този човек да се отнася така с него?
— Господине — каза той със стиснати устни. — Аз си направих изводите.
— Какво? — попита Бакстър и на Брайн му се стори, че вижда в очите му насмешка. — Какви изводи сте си направили?
— От вашите твърдения, господине, и начина, по който ги изрекохте. Предлагам ви да се извините.
Брайн се бе изправил и чакаше. Главата вече го болеше направо нечовешки и стомахът му отказваше да се отпусне.
— Не виждам за какво трябва да се извинявам, господине — отговори му Бакстър. — И не виждам защо трябва да работя с човек, който не може да сдържа нервите си при един обикновен служебен разговор.
„Той е прав — помисли Брайн. — Аз би трябвало да му се извиня.“ Но не можеше да се спре.
— Предупреждавам ви, че трябва да ми се извините, господине! — отчаяно произнесе той.
— Вижте, не можем да работим по този начин — каза Бакстър. — Честно казано, господин Брайн, всъщност се надявах, че ще работя с вас. Ще се опитам да говоря спокойно, ако и вие се опитате да се държите по подходящ начин. Препоръчвам ви да оттеглите искането си за извинение и да продължим нататък.
— Не мога! — възкликна Брайн, който всъщност страстно желаеше да би могъл.
Бакстър изправи ниското си мощно тяло. Той излезе иззад бюрото с потъмняло от ярост лице.
— Тогава се махай оттук, нахално младо псе! Махай се, за да не ми се наложи да те изхвърля, глупак такъв! Махай се!
Брайн, който наистина искаше да може да се извини, си спомни червендалестия кръстоносец и двамата си нападатели. Нещо в него се скъса. Той замахна с цялата сила и тежест на тялото си.
Юмрукът му удари Бакстър във врата и го накара да се строполи върху бюрото. Бакстър се удари и падна на пода с безсмислен поглед.
— Съжалявам! — извика Брайн. — Извинявам се! Извинявам се!
Той коленичи до Бакстър.
— Добре ли сте, господине? Наистина съжалявам. Извинете ме…
С част от ума си, разсъждаваща съвсем хладнокръвно, той разбра, че се намира в неразрешима ситуация. Желанието му за действие бе точно толкова силно, колкото и желанието да се извини. И той бе разрешил дилемата, като бе извършил почти едновременно и двете неща по обикновения двойствен начин. Бе ударил, а след това се бе извинил.