— Господин Бакстър? — извика отново той.
Лицето на Бен Бакстър се бе отпуснало и от крайчеца на устните му се проточи капка кръв. После Брайн забеляза, че главата на Бакстър е извърната по особен начин спрямо тялото му.
— О… — изпъшка Брайн.
Бе служил три години в ордена на Неукротимите рицари. И това не бе първият пречупен врат, който виждаше.
II.
Сутринта на 12 април 1959 година Нед Брайн се събуди, изми се и се облече. В 1,30 часа този следобед му предстоеше среща с Бен Бакстър, президент на „Бакстър индъстрийз“. Цялото бъдеще на Брайн зависеше от резултатите от тази среща. Ако успееше да получи подкрепата на гигантските предприятия на Бакстър, и то при подходящи условия…
Брайн беше висок, тъмен, красив мъж на тридесет и шест години. Във внимателно спокойните му очи проблясваше намек за дълбока благост, а чувствителните му устни намекваха за неотменна благочестивост. Движенията му имаха свободната грация на човек, който добре познава своята същност.
Беше почти готов за излизане. Той взе под мишница молитвената си палка и пъхна в джоба си книжката „Пътеводител в добротата“ от Норстед. Никога не се движеше без този незаменим справочник.
Накрая той постави на ревера си украшението, изобразяващо сребърна луна, което показваше ранга му. Брайн беше въздържател втори клас на западната будистка конгрегация и си позволяваше да показва внимателно прикрита гордост от този факт. Някои хора го смятаха твърде млад за задълженията на проповедник. Но трябваше да се съгласят, че Брайн носеше прерогативите и изискванията на службата си с достойнство, доста впечатляващо за годините му.
Той заключи апартамента си и се запъти към асансьора. Там чакаше малка тълпа, състояща се предимно от западни будисти, но имаше също и двама ламаисти. Всички му сториха път, когато дойде асансьорът.
— Приятен ден, братко Брайн — каза операторът, когато асансьорът тръгна надолу.
Брайн наклони с няколко сантиметра главата си в обикновения скромен отговор към член на паството. Бе дълбоко замислен за Бен Бакстър. Но с крайчеца на окото си забеляза една от пътуващите с асансьора — стройна, красива, чернокоса жена с продълговато златисто лице. Индийка, помисли си Брайн, и се зачуди какво ли прави такава жена в жилищната му сграда. Той познаваше останалите наематели, макар че не бе толкова нескромен, че да го показва.
Асансьорът пристигна във фоайето и Брайн забрави за индийката. Днес имаше да мисли за други неща. Имаше известни проблеми, свързани с Бен Бакстър, проблеми, които се надяваше да разреши преди срещата. Той излезе навън в неприветливата сива априлска утрин и реши да отиде до кафенето „Златният лотос“, за да закуси.
Беше 10,25 часа, сутринта.
— Бих могла да остана тук завинаги и да дишам този въздух — каза Джана Чандрагор.
Лан II се усмихна леко.
— Може би ще можем да го дишаме и в наше време. Как ти се вижда той?
— Самодоволен и самонадеян — каза тя. Те вървяха на половин пресечка подир Брайн. Нямаше начин да изпуснат от поглед високата и стройна фигура на Брайн дори и по претъпканите сутрин нюйоркски улици.
— Той определено те изгледа в асансьора — каза Лан II.
— Знам — усмихна се тя. — Той е доста красив, не мислиш ли?
Лан II повдигна вежди, но не каза нищо. Те продължиха да го следят, забелязвайки, че тълпата се разделяше от уважение към ранга на Брайн. Тогава се случи.
Брайн вървеше замислен и се блъсна в един пълен, червендалест мъж, който бе облечен в жълтата роба на западнобудистки свещеник.
— Моите извинения, че наруших медитацията ти, млади братко — каза свещеникът.
— Грешката бе изцяло моя, отче — отвърна Брайн. — Защото е писано: „Младите трябва да знаят пътя си.“
Свещеникът поклати глава.
— В младостта почива мечтата за бъдещето — каза той. — А старостта трябва да й отстъпи.
— Старостта ни води и насочва по Пътя — възпротиви се леко, но настоятелно Брайн. — Писанието го казва съвсем ясно.
— Ако приемаш старостта — отвърна с леко стиснати устни свещеникът, — тогава приеми и това, на което тя те учи: младостта трябва да върви напред! Ако обичаш, недей да ми противоречиш, скъпи братко.
С внимателно прикрити очи Брайн се поклони дълбоко. Свещеникът му се поклони в отговор и всеки от двамата продължи по пътя си.