Брайн тръгна по-бързо, стиснал в ръка молитвената палка. Свещеникът бе постъпил точно като такъв. Бе използвал възрастта си в подкрепа на аргументите си в полза на младостта. В западния будизъм имаше някои странни противоречия, но в момента те не интересуваха Брайн.
Той влезе в кафенето „Златният лотос“ и седна на една маса в дъното. Погали с пръст сложната резба на молитвената палка и усети как ядът го напуска. Почти веднага възстанови онова спокойно и ненарушимо единство на разум и чувства, толкова жизненоважно за Добротата.
Сега бе време да си помисли за Бен Бакстър. Все пак човек трябваше да изпълнява и временните си задължения със същото упорство, както и религиозните. Когато погледна часовника си, видя, че е почти единадесет. След два часа и половина той щеше да бъде в кабинета на Бакстър и…
— Поръчката ви, господине? — попита го един сервитьор.
— Чаша вода и малко сушена риба, ако обичате — каза Брайн.
— Пържени картофи?
— Днес е Визия. Не е разрешено — прошепна тихо Брайн.
Сервитьорът пребледня, преглътна и каза:
— Да, господине, извинете. — Той побърза да се отдалечи.
Не биваше да го карам да се чувства смешен, помисли си Брайн. Просто трябваше да откажа картофите. Дали да не му се извиня?
Той реши, че така ще го притесни още повече. Затова Брайн решително прогони тази мисъл от ума си и се съсредоточи върху Бен Бакстър. С помощта на Бакстър за предложената на Брайн гора и с неговите възможности нямаше начин…
Той изведнъж усети, че на съседната маса става нещо. Обърна се и видя жената със златистото лице, която плачеше горчиво, скрила лице в малка дантелена кърпичка. Беше същата, която бе видял по-рано в жилищния си блок. До нея седеше един дребен възрастен мъж с мъдро лице, който напразно се опитваше да я успокои.
Докато хлипаше, жената погледна отчаяно към Брайн. При това положение един Въздържател можеше да стори само едно.
Той отиде до масата им.
— Извинете за намесата ми — каза той. — Не можеше да не забележа тревогата ви. Може би сте чужденци в града. С какво бих могъл да ви помогна?
— Никой не може да ни помогне! — изстена жената.
Възрастният мъж сви отчаяно рамене.
Брайн се поколеба, а после седна до масата им.
— Кажете ми — помоли той. — Няма нерешими проблеми. Писано е, че през всеки гъсталак има път и пътека из най-стръмната планина.
— Истината казваш — съгласи се старецът. — Но понякога човешкият крак не може да достигне края на пътеката.
— В такива случаи всеки помага с каквото може и така изпълнява дълга си — отвърна Брайн. — Кажете ми вашия проблем. Аз ще ви бъда в помощ с всичко, което ми е във възможностите.
Всъщност това беше повече, отколкото се изискваше от един въздържател. Пълното отдаване в услуга на ближния бе задължение на по-висшестоящите свещеници. Но Брайн бе привлечен от тъгата и красотата на жената и думите излязоха от устата му, преди да ги е обмислил.
— В сърцето на младия има сила — цитира старецът. — И лек за изморените ти ръце. Но кажете ми, господине, вие вярвате ли в религиозната толерантност?
— Напълно! — отвърна Брайн. — Това е едно от основните правила на западния будизъм.
— Много добре. Тогава знайте, господине, че дъщеря ми Джана и аз сме от Лхаграма в Индия, където служим на превъплъщението на Даритрия от Космическата религия. Дойдохме в Америка с надеждата да основем малък храм. За съжаление схизматиците на вярата в превъплъщението на Марии бяха пристигнали преди нас. Дъщеря ми трябва да се върне у дома си. Но животът ни постоянно е подложен на опасност от страна на тези фанатици, които са се заклели да унищожат вярата в Даритрия.
— Но тук животът ви не би могъл да бъде в опасност! — възкликна Брайн. — Особено в центъра на Ню Йорк.
— Тук повече от където и да било другаде — каза Джана. — Защото тълпите са многобройни и са маскировка за убийците.
— Във всеки случай аз няма да живея дълго — каза спокойно старецът. — Трябва да остана тук и да довърша работата си. Така ми е писано. Но бих желал дъщеря ми да се завърне в безопасност у дома си.
— Няма да си тръгна без теб! — изплака Джана.
— Ще сториш, както ти казвам! — настоя старецът.
Джана кротко отклони поглед от стоманено черните му очи. Възрастният мъж се обърна към Брайн.
— Господине, днес следобед един кораб заминава за Индия. Дъщеря ми се нуждае от мъж. Един наистина силен, истински мъж, който да я направлява и пази, и да я заведе до дома. Моето богатство ще отиде в ръцете на човека, който изпълни този свещен дълг вместо мен.
— Трудно ми е да повярвам — заговори Брайн. — Сигурен ли сте…