— Защото я обичат — отговори брат ми. — Също като нас.
— Но те дори не я познават — отбелязах.
— Вярно е — съгласи се той. — Но вярват, че я познават, а понякога това е достатъчно.
Пръстите на майка ми потъмняха от допира на толкова много протегнати, украсени ръце. На мен едва ли щеше да ми хареса да докосвам толкова много хора наведнъж.
Вървяхме обградени от войници в брони, които ни проправяха тясна пътека сред морето от човешки тела. Не че имахме нужда от помощта им — тълпата се разтваряше пред баща ми, сякаш я разрязваше с нож. Хората може и да не крещяха неговото име, но свеждаха глави в поклон, отмествайки погледите си от него. За пръв път виждах колко тясна е границата между страх и любов, между почит и обожание. Виждаше се ясно при родителите ми.
— Сайра — извика ме баща ми и аз се сковах, почти замръзнах на място.
Той се обърна към мен и направи знак да му подам ръката си и аз му я дадох, макар и неохотно. Баща ми беше от онези хора, на които просто трябва да се подчиняваш.
После ме завъртя към себе си, бързо и силно, изтръгвайки учуден смях от мен, и ме притисна към едната, облечена в броня страна на тялото си, сякаш тежах колкото перце. Озовах се толкова близо до лицето му, че усетих миризмата на билки и изгоряло, видях наболата по бузата му брада. Баща ми, Лазмет Ноавек, суверен на Шотет. Майка ми го наричаше „Лаз“, когато си мислеше, че никой не я чува, и му говореше с шотетска поезия.
— Реших, че ще ти е интересно да видиш народа си — отбеляза баща ми и ме подхвърли леко, премествайки ме в свивката на лакътя си. Свободната му ръка стоеше отпусната до тялото му, от рамото до китката беше обсипана с белези, боядисани в тъмно, за да се открояват по-добре. Веднъж ми беше казал, че означавали човешки животи, но така и не го разбрах. Майка ми също имаше няколко, макар и далеч по-малко от неговите.
— Народът ни се нуждае от сила — продължи баща ми. — Ние с майка ти и брат ти ще им я дадем. А някой ден ще им дадеш и ти, нали?
— Да — отвърнах тихо, макар и да нямах представа как ще го направя.
— Добре — похвали ме той. — А сега помахай.
Протегнах леко разтреперана ръка, имитирайки баща ми.
И се смаях, когато тълпата ми отвърна със cъщото.
— Ризек — каза баща ми.
— Хайде, малка Ноавек — обърна се към мен брат ми.
Нямаше нужда да му се казва да ме вземе от ръцете на баща ми, видя го в стойката му, както аз го усетих в напрегнатите му мускули. Увих ръце около врата на Ризек и се прехвърлих на гърба му, пъхвайки крака в каишките на бронята му.
Сведох поглед към белязаната му от младежки пъпки буза, където сега играеше усмивка.
— Готова ли си да потичаме? — попита ме той, извисявайки глас, за да надвика глъчката.
— Да тичаме? — отвърнах учудено и се вкопчих по-силно в него.
Вместо отговор, той притисна коленете ми към двете страни на тялото си и хукна със смях по пътеката, разчистена от войниците. От скокливите му стъпки започнах да се кикотя, а след миг и тълпата — нашият народ, моят народ — се присъедини, изпълвайки полезрението ми с усмивки.
Видях една протегната ръка пред себе си и я докоснах с пръсти, също като майка ми. Усетих влажна пот по кожата си. Но това не ме притесни, колкото си мислех и очаквах. Сърцето ми беше пълно.
ГЛАВА 4
САЙРА
В СТЕНИТЕ НА ИМЕНИЕТО НОАВЕК ИМАШЕ ТАЙНИ ПРОХОДИ, през които минаваха прислужниците, за да не безпокоят нас и гостите ни. Често се разхождах из тях, следвайки символите, изсечени по ъглите и над входовете и изходите, които прислугата използваше като пътепоказатели. Отега редовно ме хокаше, задето се появявах на уроците ѝ покрита с паяжини и мръсотия, но иначе никой не се интересуваше как прекарвам свободното си време, стига да не пречех на баща ми.
Малко след като навърших седем сезона, разходките ми ме отведоха до стените зад кабинета му. Стигнах дотам, следвайки някакво дрънчене, но като чух гневния глас на баща ми, спрях и се сниших.
В първия момент ми хрумна да се върна на бегом и да се скрия в стаята си. Яростта на баща ми никога не вещаеше нищо добро. Единственият човек, способен да го укроти, беше майка ми, но дори и тя не успяваше да го овладее напълно.
— Обясни ми — озъби се баща ми. Притиснах ухо до стената, за да го чувам по-добре. — Обясни ми какво точно му каза.
— Ами… мислех, че… — Гласът на Риз трепереше, сякаш беше на път да се разплаче. Това не беше добре. Баща ми мразеше сълзите. — Реших, че понеже се обучава за мой помощник, може да му се има доверие…