Ужасът ce cви в стомаха ми като червей.
От гърлото на баща ми се изтръгна ядовит звук и той тикна нещо в ръката ми. Флакон, запечатан с восък.
— Ако не можеш сам да се успокоиш, това ще ти помогне — обясни той. — Но при всички случаи ще направиш това, което аз кажа.
Обелих с разтреперани пръсти восъка и изсипах съдържанието на флакона в устата си. Успокоителната отвара прогори гърлото ми, но само след секунди сърдечният ми ритъм се забави и паниката ми намаля.
Кимнах на баща ми и той щракна ключа на усилвателя в съседната стая. Отне ми известно време да открия думите в мъглата, спуснала се над съзнанието ми.
— Екзекутирайте го — заповядах с непознат глас.
Единият от стражите отстъпи назад и дръпна края на въжето, навървено през метална халка в тавана като конец през ухото на игла. И продължи да дърпа, докато краката на затворника не се отлепиха от пода. Пред очите ми лицето на мъжа се обагри в червено, а после и в лилаво. 'Гой се загърчи. Исках да извърна поглед, но не можех.
— Не всички ефективни действия трябва да се предприемат публично — заяви небрежно баща ми, изключвайки усилвателя с ключа. — Стражите ще пуснат слуха какво си готов да причиниш на онези, които говорят срещу теб, а други ще го разнесат още пo-надалеч и така цял Шотет ще познае силата и могъществото ти.
В гърдите ми се надигаше писък, но го задържах в гърлото си като хапка, твърде голяма, за да я преглътна.
Малката тъмна стая избледня.
Вече се намирах на слънчева улица, гъмжаща от хора. Стоях до хълбока на майка ми, ръката ми беше прегърнала крака ѝ. Прахоляк се издигаше във въздуха около нас, в столицата на планетата нация Золд, носеща скучното име Золдия, която посетихме при първото ми странство. По това време на годината тук всичко бе покрито с тънък слой прах, идващ не от скалите и пръстта, както предполагах, а от обширните полета с цветя на изток, които свирепият сезонен вятър брулеше безпощадно.
Мястото ми беше познато, моментът — също. Това беше един от любимите ми спомени с майка ми.
Тя сведе глава пред мъжа, срещнал я на улицата, милвайки косата ми.
— Благодаря ви, Ваша светлост, че приехте така великодушно лова ни за отпадъци — каза му майка ми. — Ще следя хората ми да взимат само онова, от което вече не се нуждаете.
— Ще съм ви благодарен. При последния лов получихме сигнали, че шотетски войници плячкосвали. И то в болници — отвърна троснато мъжът.
Кожата му светлееше от прашеца и почти блещукаше на слънчевите лъчи. Наблюдавах го с удивление. Беше облечен в дълга сива роба, сякаш се опитваше да наподоби статуя.
— Поведението на въпросните войници беше непростимо и наказанието им беше строго — заяви с нетрепващ глас майка ми. После се обърна към мен. — Сайра, скъпа, това е лидерът на столицата на Золд. Вaшa светлост, запознайте се с дъщеря ми, Сайра.
— Харесва ми прашецът ви — отбелязах вместо поздрав. — Влиза ли ви в очите?
Мъжът като че ли поомекна и отговори:
— Непрекъснато. Когато нямаме гости от друга планета-нация, носим предпазни очила.
Той извади един чифт от джоба си и ми ги подаде. Бяха големи, със светлосини стъкла. Опитах се да си ги сложа, но те директно се свлякоха до врата ми, затова се наложи да ги придържам. Майка ми се засмя, ведро, непринудено, и мъжът я последва.
— Ще се постараем да уважим традицията ви — обърна се той към майка ми. — Макар че, да ви призная, не я разбираме.
— Най-просто казано, се стремим към обновление — обясни тя. — Целта ни е да дадем втори живот на онова, което е било изхвърлено. Нищо ценно не бива да се пропилява. Не сте ли съгласен с това?
В следващия момент думите започнаха да звучат на обратно, очилата се вдигнаха до очите ми, изхлузиха се от главата ми и се върнаха в ръката на мъжа. Първият ми лов за отпадъци сякаш се разплиташе в съзнанието ми. И след като споменът мина пред очите ми на заден ход, се изпари.
Отново се озовах в стаята си, обградена от фигурките, и знаех, че вече съм била на първото си странство, по време на което сме срещнали лидера на Золдия, но вече не можех да извикам образите в ума си. На тяхно място виждах затворника с въже около врата и чувах гърления глас на баща ми.