— Имаш ли представа какво му е на Айджа? — попитах. — Още е в безсъзнание.
— Не — отговори Сифа, — нямам.
Тя затвори очи. Стана ми чудно дали можеше да разглежда бъдещето като звездно небе. Някои владееха дарбите си, а други просто им служеха, досега не се бях замисляла към коя категория спадаше оракулът на Хеса.
— Според мен си знаела, че ще се провалим — пророних тихо. — Каза на Акос, че виденията ти се застъпват, че Ори ще е в килията по същото време, когато аз се изправя срещу Ризек на арената. Но си знаела, че всъщност не е така, нали? — Замълчах за миг. — И си знаела, че Акос ще трябва да се изправи срещу Вас. Искала си да стане така, че да няма друг избор, освен да го убие, да убие мъжа, погубил съпруга ти.
Сифа докосна авто навигационната карта и цветовете се смениха — черно за необятния космос и бяло за маршрута ни през него, после се облегна назад в стола с ръце в скута си. Първоначално реших, че просто бави отговора си, но когато не каза нищо, осъзнах, че няма намерение да ми отговаря. Не продължих да настоявам. Майка ми също беше непоклатима, затова знаех кога да се откажа.
И се изненадах, когато накрая проговори.
— Някой трябваше да отмъсти за съпруга ми — заяви тя. — С времето Акос ще разбере.
— Не, няма — уверих я. — Ще живее с мисълта, че собствената му майка го е манипулирала така, че да направи точно онова, което мрази най-много.
— Може би — отвърна тя.
Черният космос ни обгръщаше като плащеница и празнотата му някак ме утешаваше. Потегляхме на различно странство. Отдалечавахме се от миналото, а не от мястото, което наричах свой дом. Тук границите между Шотет и Тувхе бяха по-размити и почти се почувствах в безопасност.
— Трябва да проверя как е Акос — казах накрая.
Но преди да стана, тя вкопчи пръсти в ръката ми и се приведе толкова близо до мен, че видях жилки от топло кафяво в тъмните ѝ очи. При допира с кожата ми потрепна, но не отпусна хватката си.
— Благодаря ти — каза. — Сигурна съм, че не ти е било лесно да избереш милост за сина ми пред това да отмъстиш на брат си.
Свих рамене неловко.
— Знаех, че няма да се спася от собствените си кошмари, като превърна тези на Акос в реалност — пророних. — Пък и съм свикнала да живея с кошмари.
ГЛАВА 40
АКОС
СЛЕД КАТО ШОТЕТСКИТЕ ВОЙНИЦИ ОТВЛЯКОХА АКОС И Айджа от дома им и ги преведоха насила през Границата, след като Акос се измъкна от белезниците си, открадна ножа на Калмев Радикс и го намушка с него, след като войниците пребиха Акос толкова жестоко, че едва ходеше, отведоха братя Кересет във Boa, при Ризек Ноавек. Докато ги влачеха надолу по стръмния скален склон, през прашните, лъкатушещи улици, и двамата бяха сигурни, че ще умрат… или по-лошо. Градът им се струваше твърде шумен, твърде оживен, почти като в родината им.
Докато вървяха по късия тунел към входната порта на имението Ноавек, Айджа му прошепна:
— Много ме е страх.
Смъртта на баща им и похищението го бяха пропукали като яйце. И сякаш вътрешността му изтичаше, очите му постоянно бяха пълни със сълзи. С Акос беше точно обратното.
Никой не успя да го пропука.
— Обещах на татко, че ще те измъкна оттук — каза на Айджа. — И точно това ще направя, разбра ли? Ще те спася. Кълна ти се.
Той преметна ръка през раменете на големия си брат, придърпа го към себе си и двамата продължиха напред заедно.
А сега бяха избягали, но не заедно. На Акос му се бешe наложило да го изкара насила.
Трюмът беше тесен и влажен, но имаше мивка, а Акос го интересуваше само това. Съблече се до кръста — ризата му беше твърде напоена с кръв, за да я спаси, направи водата толкова топла, колкото можеше да понесе, и разпени мазния сапун в ръцете си. После пъхна глава под струята и в устата му потече солена вода. Докато миеше ръцете си, чистейки засъхналата кръв под ноктите им, самообладанието му поддаде и той зарида под струята вода и ужасен, и облекчен. Позволи на плисъка да заглуши странните, глухи звуци, изтръгващи се от устата му. На болезнените си мускули — да затреперят под горещия поток.
Не беше точно на крака, когато Сайра слезе по стълбицата. Висеше от ръба на мивката, подпрян на мишниците си, отпуснал вяло ръце върху главата си. Когато произнесе името му, той се надигна бавно, откривайки очите ѝ в пукнатото огледало над мивката. По врата и гърба му се стичаха струи вода, мокрейки панталона му. Той спря крановете.
Тя вдигна ръка да издърпа косата си през рамо. Очите ѝ, тъмни като космоса, се плъзнаха, по него с топъл поглед. Сенките на потока се виеха по ръцете ѝ, забулваха ключиците ѝ. Движеха се някак мудно.