— Вас? — пpopoни тя.
Акос кимна.
В този миг ѝ беше благодарен за мълчанието. Не каза нито „Така му се пише“, нито „Направил си каквото е трябвало”, нито дори „Всичко ще е наред“. Сайра нямаше търпение за подобни празнословия. Винаги избираше най-трудната, най-сигурната истина, сякаш решена да изпотроши собствените си кости с вярата, че те така ще заякнат.
— Ела. Да ти намерим чисти дрехи — бяха единствените ѝ думи.
Изглеждаше уморена, но само толкова, колкото уморен след тежък работен ден човек. Поредната ѝ странност — тъй като животът ѝ бе изпълнен, с невъобразим брой трудности. Посрещаше ги по-трезво, макар това да се оказваше лошо в някои случаи.
Той махна запушалката от канала и червеникавата вода се изтече изит по изит. Избърса се в кърпата до мивката. А като се обърна към мен, сенките ѝ подивяха, затанцуваха бясно по ръцете и гърдите ѝ. Тя потрепна едва забележимо, но явно усещането се беше посмекчило. Новата Сайра държеше болката на известно разстояние от себе си.
Той я последва до горната палуба и по тесния коридор към килера. Малкото помещение беше пълно с платове — чаршафи, кърпи и дрехи. Акос нахлузи една възголяма риза и веднага се почувства по-добре с нещо чисто на себе си.
Сайра вече вървеше към навигационната палуба, пуста, тъй като корабът беше влязъл в орбита. До изходния люк майка му и Тека увиваха тялото на Ори в бели чаршафи. Вратата нa камбуза още беше затворена. Сестра му и Исае бяха вътре.
Той застана до Сайра пред наблюдателния прозорец. Панорами като тази винаги я привличаха — необятни и празни. На него не му допадаха, но пък харесваше блещукащите звезди, сиянието нa далечни планети, тъмния пурпур на космическия поток.
— Сещам се за едно любимо шотетско стихотворение — подхвана тя на чист тувхийски.
През цялото им време заедно я беше чувал да казва едва няколко думи на родния му език. Това, че сега говореше на него, значеше нещо — че вече са равни по начин, невъзможен в миналото. Почти беше загинала, за да го постигне.
Той сбърчи умислено вежди. Действията на човек в момент на болка говореха много за него. А Сайра, вечно измъчвана от болка, почти даде живота си, за да го освободи от шотетския затвор. Акос никога нямаше да забрави постъпката ѝ.
— Трудно ще го преведа — продължи тя. — Но в груб превод един от стиховете гласи: „Натежалото сърце знае, че справедливостта е възтържествувала“.
— Произношението ти е много добро — похвали я той.
— Харесва ми как звучат думите. — Тя докосна гърлото си. — Напомнят ми за теб.
Акос взе ръката от шията ѝ и преплете пръсти с нейните. Сенките се разнесоха. Бронзовата ѝ кожа бе посивяла от изтощение, но очите ѝ бяха съвършено будни. Сигурно щеше да се научи да харесва безпределната празна чернота пред тях, ако започнеше да сравнява космоса с очите ѝ — тъмни, с мека нотка топлина.
— Справедливостта възтържествува — повтори той. — Може и така да се приеме.
— Аз така го приемам — отвърна тя. — Ако съдя по твоето изражение обаче, май си поел по пътя на вината и себеомразата.
— Исках да го убия — каза Акос. — Омразен ми е фактът, че поисках такова нещо.
Той потрепери отново и впери поглед в ръцете си. Охлузени от сблъсъка с какво ли не, също като тези на Вас.
Сайра изчака малко, преди да отвърне:
— Трудно е да изберем правилния път. Правим каквото можем, но най-много се нуждаем от милост. Знаеш ли кой ме научи на това? — Тя се ухили. — Ти.
Акос не беше сигурен как точно я е научил на милост, но знаеше каква цена плаща тя за своята. Заради милостта си към Айджа и пощадата на Ризек, поне за момента, трябваше да търпи най-тежката си болка още по-дълго. Трябваше да замени дългоочаквания си триумф с гнева на Исае и възмущението на ренегатите. Въпреки това Сайра като че ли се беше примирила. Никой друг не умееше да понася хорската омраза по-добре от Сайра Ноавек. Понякога дори я предизвикваше умишлено, но това не го притесняваше. Разбираше я. Тя просто вярваше, че всички трябва да странят от нея.
— Какво? — попита го тя.
— Харесвам те, нали знаеш? — отвърна Акос.
— Знам.
— Не, имам предвид, че те харесвам такава, каквато си, не е нужно да се променяш. — Той се усмихна. — Никога не съм те имал за чудовище, нито оръжие, нито пък… как се нарече? Ръждив…
Тя хвана думата „пирон“ в устата си. Хладните ѝ, внимателни пръсти обходиха белезите и синините му, сякаш опитваха да си ги върнат. Имаше вкус на листа от сендес и тихоцвет, на солен плод и домашен уют.