Акос обаче не знаеше защо се страхува да надникне в коридора. Може би се боеше, че нещо ще изскочи от мрака и ще го ухапе.
Отвори врататa, колкото тялото му да мине през пролуката, и се показа в тесния коридор. Сградата беше кръгла, като повечето сгради в Хеса. Учителските кабинети се намираха в центъра, а класните стаи — по периферията на кръга. Разделяше ги коридорът. Без светлини беше толкова тъмно, че той виждаше единствено благодарение на аварийните фенери, горящи в оранжево на върха на всяко стълбище.
— Какво става?
Веднага разпозна гласа — Ори изникна в оранжевото сияние до източното стълбище. Пред нея стоеше леля ѝ Бадха, по неспретната, отколкото някога я е виждал: около лицето и висяха кичури коса, измъкнали се от кока ѝ, а копчетата на жилетката ѝ бяха закопчани накриво.
— В опасност си — обяви Бадха. — Време е за онова, на което съм те учила.
— Защо? — настоя Ори. — Идваш тук, измъкваш ме от клас, караш ме да оставя всичко и всички…
— Всички орисани са в опасност, не разбираш ли? Тук си прекалено уязвима. Трябва да се махаш.
— Ами Кересет? И те ли са застрашени?
— Не колкото теб.
Бадха сграбчи лакътя на Ори и я поведе към площадката на източното стълбище. Лицето на момичето беше в сянка и Акос не можа да види изражението ѝ. Но преди да свърне зад ъгъла, Ори обърна глава към него с разпиляна пред лицето ѝ коса, хватката на леля ѝ свличаше пуловера от рамото ѝ, разголвайки едната ѝ ключица.
Стори му се, че очите ѝ намериха неговите, ококорени и изпълнени със страх. Но не беше много сигурен. После някой извика името му.
Киси се зададе бързешком от единия учителски кабинет в центъра на сградата. Беше облечена в дебелата си сива рокля, на краката си носеше черни ботуши, а устата ѝ беше стисната.
— Ела с мен — нареди на брат си. — Викат ни в директорския кабинет. Татко пътува насам, ще го чакаме там.
— Какво… — подхвана Акос, но както често се случваше, тихият му гласец остана нечут.
— Хайде.
Киси бутна вратата, от която току-що бе излязла. Умът на Акос се луташе във всички посоки. Ори беше орисана. Всички светлини бяха угаснали. Баща им идваше да ги вземе. Ори беше в опасност. Той беше в опасност.
Киси го поведе по тъмния коридор. След това: отворена врата, запален фенер. Айджа се обърна към тях.
Директорът седеше срещу брат му. Акос не знаеше как се казва, наричаха го просто „директора“ и го виждаха само по време на изявления пред учениците или когато отиваше някъде. Акос не му обърна никакво внимание.
— Какво става? — попита той Айджа.
— Никой нищо не казва — отговори брат му, стрелвайки с поглед директора.
— Политика на училището е да оставяме подобни ситуации на преценката на родителите — заяви директорът.
Понякога съучениците им се шегуваха, че директорът имал машинни части вместо плът и ако го разпориш, ще се изсипят кабели. Поне такова впечатление създаваше, когато говори.
— И не можете да ни кажете за каква ситуация става дума? — попита го Айджа със същия тон, който майка им би използвала, ако беше там.
А къде е тя, между другото? зачуди се наум Акос. Баща им идваше да ги вземе, но никой не казваше нищо за майка им.
— Айджа — обади се Киси и шепотът ѝ успокои и двама им с Акос. Понякога имаше чувството, че излива думите си в жуженето на потока в него, укротявайки духа му.
Магията ѝ подейства още малко и директорът, Айджа, Киси и Акос се умълчаха, притаили дъх в очакване.
— Стана студено — коментира накрая Айджа.
Под вратата наистина се промъкваше течение, смразяващо глезените на Акос.
— Знам. Наложи се да прекъсна електрическото захранване — отвърна директорът. — Възнамерявам да изчакам, докато тръгнете, преди да го включа.
— Прекъснал сте захранването заради нас? Защо? — попита Киси със същия меден придумващ гласец, който използваше, когато искаше да остане до по-късно вечерта или да получи още един десерт. Върху родителите им нямаше подобен ефект, но директорът се разтопи като свещ. Акос направо очакваше да види локва восък под бюрото му.
— Само така можем да изключваме екраните при сигнал за тревога от Съвета — отвърна кротко директорът.
— Значи е имало сигнал за тревога — продължи с примамващ тон Киси.
— Да. Подаде го Председателят рано тази сутрин.
Айджа и Акос се спогледаха. Киси се усмихваше спокойно, сключила ръце върху коленете си. На тази светлина, с къдравата коса, обрамчила лицето ѝ, нямаше никакво съмнение, че е дъщеря на Осех. Баща им също можеше да получи всичко, което си поиска, с усмивки и думи, усмирявайки хора, сърца, разговори.