Избрах меко кожено кресло с висока облегалка и седнах в него.
Госпожица Н. Крауч започна:
- Доктор Хеджпет спомена за възможна психосоматична болка?
Ако Дарвин, посредникът ми в правителството, знаеше, че имам час при психиатър, щеше да прати някого да ме убие. С тази мисъл на ума си се въздържах от подробни обяснения. Седях спокойно и я гледах.
Беше облечена в тъмносиня пола на волани и подходящо сако, което носеше разкопчано. Блузата ѝ беше от кремава коприна с овално деколте. На шията ѝ имаше колие от бяло злато с две висящи синджирчета, увиснали скромно между гърдите ѝ.
- Можете да продължите да мълчите, господин Крийд. Но трябва да сте наясно, че се плаща при всички положения.
След тези думи млъкна и впери поглед в мен. От опита си с жените бях установил, че не обичат да мълчат дълго. Ето защо се изненадах, че останахме в пълно мълчание, загледани един в друг през следващите двайсет минути.
Накрая заявих.
- Май ви харесвам, госпожице Крауч.
- Радвам се да го чуя, господин Крийд.
- Наричайте ме Донован.
Тя кимна и пак замълчахме, докато осъзна, че е неин ред да заговори.
- Донован, работата ми има нещо общо с тази на зъболекарите.
- Какво е то?
- И аз не мога да започна да ви помагам, ако не си отворите устата.
Кимнах.
Тя продължи:
- Тук има няколко стола и пациентите ми имат избор. Не се намесвам в избора им, защото той ми подсказва нещо за пациента.
- Ъхъ.
- Столът, който вие избрахте например, ми говори, че сте свикнали да контролирате положението, това често е признак, че трудно се доверявате. Очевидно ви е трудно да се отпуснете достатъчно, че да обсъждате личния си живот с напълно непознат човек.
- Добре - отговорих, - разкажете ми нещо за себе си и вече няма да сме непознати.
Тя се усмихна.
- При цялото ми уважение, Донован, вие сте поводът за разговора ни. Би било ужасно непрофесионално да обсъждам личния си живот с вас. По-важното е, че колкото по-малко знаете за мен, толкова по-лесно ще ви бъде да споделяте чувствата си.
- Чудесно - отвърнах. - Не ми казвайте. Ще разбера всичко, което ми е необходимо, като огледам кабинета ви.
- Сериозно, толкова ли сте проницателен? - учуди се тя.
Забелязах, че госпожица Н. Крауч е на ръба да ми се присмее, въпреки усилието, което полагаше да прикрие всяка следа от емоции в тона си.
Изправих се.
- Да ви демонстрирам ли?
- Ако мислите, че е необходимо.
- По лицето ви съдя, че винаги сте била красива, но вече сте по-възрастна, в края на петдесетте, а дрехите и прическата ви показват, че приемате този факт. Възрастта ви се е отразила благодатно и мислите, че сте по-умна от приятелите си, дори и от онези, които са напреднали повече в професията. Имате само една снимка на бюрото си - на две момчета, очевидно с японско-американски произход. Синове са ви, но на снимката не присъствате нито вие, нито баща им. Ако съпругът ви беше правил снимката, вие щяхте да сте на нея. Ако вие я бяхте правили, той щеше да присъства. Ако съпругът ви беше починал, щяхте да пазите снимка на бюрото си в негова памет. Такава обаче липсва, което ми подсказва, че сте разведени. Предвид възрастта ви и възрастта, на която трябва да сте родили, тази снимка е отпреди близо десет години. Не сте я сменили с нова, защото ви напомня за по-добри времена.
Погледнах я, за да проверя дали беше впечатлена. Дори и да беше, криеше го добре. Няма значение. Тъкмо започвах.
- Стараете се винаги да се държите подобаващо - продължих, сочейки дипломата ѝ. - Криете се зад съкратеното име Н. Крауч, защото мислите, че Надин ви праща в графата на селяците. Чувствате се ощетена, защото връстниците ви са завършили престижни колежи, а вие е трябвало да се примирите с медицинския институт към Университета в Питсбърг. Убедена сте, че не сте достигнали потенциала си.
- Кое ви навежда на тази мисъл?
- Няма книги и статии на видно място, което означава, че нямате публикации. Кой скъпо платен психиатър остава непубликуван до вашата възраст?
Н. Крауч стисна устни.
- Разбирам - процеди - Нещо друго?
- Синовете ви са заминали в колеж или вече работят и не ви се обаждат толкова често, колкото ви се иска. Имате две кучета, за да запълнят липсата.
- Моля? - възкликна. - Нима няма да уточните породата?