Выбрать главу

- Още ли си с кафявите лещи? - попитах.

Тя обърна фенерчето към лицето си.

- Харесват ли ти? Вече ги видя.

- Разликата е огромна - отбелязах. Светлосивите очи на Кали бяха магнетични. Тези бяха обикновени.

- Май сме готови - обявих. - Щях да съм по-спокоен, ако ние имахме грижата за дубльорите, а не Сал.

Кали сви рамене.

- Това е глуха провинция, Донован, не ти е „От местоп­рестъплението: Маями“.

Част от плана беше, Теди Бой да снима Кали в заведе­нието, но така че да има размазано изображение на скан- далната татуировка на дясната ѝ ръка. Когато местните детективи дойдат да разпитват в заведението, Теди Бой щеше да си спомни за снимката.

Сал беше подготвил жертва, която имаше такава та­туировка, танцьорка на име Шона. Косата, която оставих във вана, беше нейна. Тя приличаше на Кали бегло, но за Сал бяха достатъчни косата и татуировката. Тя беше танцьорка в един от клубовете на Сал в Кливланд и нас­коро беше прегрешила непростимо, като беше заплаши­ла да предаде един от доверените хора на Сал. Той беше решил да я убие, но Сал му нареди да я прибере и да я остави жива, докато той не му каже. Надявах се гневният бандит да се въздържи от убийство, докато занеса пис­толета на Кали при Сал и отпечатъците на танцьорката се озоват върху него. Нямах намерение да ползвам своя пистолет тази вечер, но го направих, затова трябваше да го разглобя и да изхвърля частите, разпръснати на голя­мо разстояние.

- Колко време ще бъдем във Вегас? - попитах.

Кали ми се подсмихна.

- Трябва да се освободиш от домашните окови ли?

Свих рамене.

- Когато имаш връзка, трябва да се съобразяваш с оп­ределени правила.

- И ще ѝ кажеш, че заминаваш за Вегас с мен?

- Пълните самопризнания не са сред тези правила.

- Една нощ.

- Моля?

- Ще останем във Вегас една нощ.

Предположих, че става въпрос за странична поръчка за убийство, за което ѝ трябва втори човек. Ако бях прав, трябваше да уточня някои подробности, преди да тръг­нем.

- Що за оборудване да си нося? - попитах.

- Хубав костюм.

- Само това?

- Просто ще се покажем. В „Беладжио“.

- О.

- Точно така.

- Кое е така?

- О.

- Какво „о“?

- Представлението се казва „О“.

- Тогава - попитах - кой ще е пръв?

- Това действа ли при Катлийн?

- Кое, хуморът ли?

Тя ме погледна и извъртя очи.

- Всъщност не - признах.

Постояхме за миг, Кали се беше загледала право на­пред и мислеше за нещо, но заговори за друго.

- Сигурно те мисли за забавен - заяви, - връзката ви е в ранен етап.

- Но това скоро ще се промени, нали, доктор Фил?

- Вероятно се чудиш защо искам да видя точно това представление, точно тази седмица - каза тя.

- Ей, за мен е чест. Причината е без значение.

- В последствие може да придобие значение.

- Защо?

- Защото след представлението ще ти се наложи да на­правиш избор на живот и смърт.

- За моите живот и смърт?

- Не - отвърна тя, - за моите.

16

Неделя сутрин. Пътувах към дома на Катлийн, когато чух мобилния си телефон. Погледнах дисплея, видях, че звъни дъщеря ми и помолих шофьора да вдигне разделителната преграда. Преди да отговоря, си напомних да съм жизнерадостен.

- Здрасти, миличка, как си?

- Боже мой, тате, някой е убил Чарли.

- Какво? Кой е убит? - попитах.

- Чарли! Приятелят ми! Господи! Някой е убил Чарли! - изхлипа Кимбърли. - Боже мой! - писна тя.

При всяко хлипане ме пробождаше чувство на вина. Но изпитвах и облекчение в същото време. Може смър­тта на кучия син да я нараняваше, но жив би я наранил много повече.

- Опитай да се успокоиш, Кимбърли. Разкажи ми как­во се е случило.

- Тази сутрин са открили ван в полето. Четири момчета са застреляни. Чарли е един от тях. Боже, тате! – Отново започна да ридае. - Как можа да се случи това? Кой би ис­кал да направи нещо лошо на Чарли? Той беше страхотен.

- Сигурна ли си, че става въпрос за Чарли? Някой иден­тифицирал ли го е?

Едва си поемаше дъх.

- Той е, тате. И четиримата са убити.

- Съжалявам, миличка - казах. - Ужасно съжалявам.

Продължихме в този дух известно време. По едно вре­ме тя сподели.

- Ще ми се да се бяхте срещнали. Щеше да го харесаш.

- Сигурен съм, че щях - излъгах.

Поплака още малко, а аз останах на телефона, докато спря. Поинтересувах се дали мога да направя нещо.

Тя попита:

- Би ли се съгласил да дойдеш на погребението?

- Разбира се, че ще дойда - уверих я. - Само ми кажи къде и кога.