- Господин и госпожа Бек? - изрече Кимбърли. Гласът ѝ беше съвсем тих на фона на бурния вятър.
- Да? - отговори Дженифър Бек.
- Аз съм Кимбърли.
- Здравей, Кимбърли - каза Джери Бек и протегна ръка. - Съученичка на Чарли ли беше?
- О, Джери, твърде е малка, за да е така! - скастри го Дженифър Бек. След това добави: - Приятно ни е да се запознаем, Кимбърли. Откъде се познаваше със сина ни?
- Аз съм Кимбърли Крийд - продължи Кимбърли. - Трябваше да уточня.
Семейство Бек се спогледаха, очевидно смутени.
- Радвам се, че се запознахме Кимбърли - заговори накрая Джери. - Убеден съм, че Чарли би оценил почитта, която дойде да отдадеш.
Джери Бек се обърна към мен.
- А вие сте?
- Донован Крийд - отвърнах, - бащата на Кимбърли. Кимбърли и Чарли излизаха заедно.
Те погледнаха към нея и дъщеря ми кимна.
- Обичах сина ви - заяви тя, - много.
Погледът на Дженифър леко се разнежи.
- На колко години си, мила?
- На шестнайсет.
Всички замълчаха за миг.
- Толкова е неловко - избъбри Дженифър. - Чарли беше доста известен сред... Ами, сигурна съм, че щеше да ни запознае някой ден. Съжалявам, че това не се случи.
- Той... той никога не е споменавал за мен?
- Съжалявам - намеси се Джери Бек, - нямаше да е честно да се престорим, че го е правил.
Лицето на Кимбърли помръкна в момента, в който осъзна, че любовта на живота ѝ не е приемал връзката им достатъчно сериозно, та да спомене за това пред родителите си.
- Съжалявам за загубата ви - изрече Кимбърли.
Хвана ме под ръка. В мига, в който слязохме от хълма и стъпихме на кръговата алея, Кимбърли изля порой ругатни - не говореше като тийнейджърка, загубила първата си любов, а по-скоро като отхвърлена жена.
Промяната в отношението на Кимбърли стопли сърцето ми. Получих още едно потвърждение, че всичко е било за добро. Чарли и останалите изнасилвани бяха платили за сторените престъпления с живота си. Кимбърли осъзна, че не е била нищо повече от увлечението на месеца за Чарли. Освен това научи ценен урок за мъжете.
Работата ми в Дарнел беше приключена. Ако само успеех да измъкна Катлийн оттук, без да се наложи да се занимавам с Джанет...
- Донован?
Беше Джанет.
24
- Колко жени на име Катлийн Чапман мислиш, че има на този свят?
- Хипотетично? - попитах.
Зърнах с ъгълчето на окото си Катлийн да се приближава към нас. Щеше да бъде тук след секунди.
- Мамо! - рязко прошепна Кимбърли. - Не е нито мястото, нито времето.
Джанет ме изгледа гневно с изкривено от яд лице.
- Отново ще поговорим за това. Бъди сигурен!
Катлийн пристигна и подаде ръка.
- Вие сигурно сте Джанет? - попита.
- О, майната ти - кипна Джанет и се фръцна.
- Какво възхитително създание - подхвърли Катлийн. - Как допусна да ти се изплъзне?
Кимбърли се обърна към Катлийн с безгласно „Съжалявам!“ и „Благодаря!“ към мен. Обърна се и хукна след Джанет. Не ѝ завиждах за това, което предстоеше по пътя към къщи.
Светкавица раздра притъмнялото небе, веднага последвана от силен тътен. Останалите опечалени бързо се качиха в колите си и на кръговата алея останахме само аз и Катлийн. Гледахме как Джанет размахва пръст към Кимбърли, докато вървяха към колата. Личеше си, че ѝ се кара, но тихо, както бясна жена трие сол на съпруга си в претъпкан ресторант. Челният товарач и гробарите зад нас бяха приключили. С Катлийн останахме на мястото си.
- Просто трябва да поканим Джанет на вечеря някой път - предложих, - за да можете да си побъбрите по женски.
- Би било просто чудесно - отвърна Катлийн, - само трябва да си взема речник на жаргонните изрази, за да съм сигурна, че ще я разбера.
Небето се промени в миг, сякаш бяха минали поне шест часа. Гледахме колоната от коли със светнати фарове, които чакаха да се измъкнат от гробището. Светкавиците около нас приличаха на светлинни ефекти. Изтрещя гръмотевица, последвана от силен тътен. Няколко едри капки капнаха върху нас, а Катлийн потрепери от силния порив на вятъра.
- Започва се! - казах.
Хвана ръката ми, щом дъждът започна да се излива върху нас.
- Целуни ме! - изкрещя.