- Какво? Тук? Мислиш ли, че е редно?
Едва чувахме думите си. Дъждът беше преминал в порой.
- Кой ще разбере? - викна.
Погледнах мократа ѝ коса и подгизналата ѝ рокля.
- Забавна си - изкрещях. Целунах я.
- Така си и знаех! - викна тя и също ме целуна.
Прегръщахме се под пороя, двама души от разбити семейства, подгизнали и вкопчени в сродната си душа. Приключихме с прегръдките и я огледах от една ръка разстояние.
- Само да се видиш - рекох.
- Какво?
- Изглеждаш като победителка на конкурса Мис Мокра фланелка.
Погледът ѝ последва моя надолу.
- Леле! Трябва по-често да стоя под дъжда!
Някои хора обичат да се любуват на залеза. Други ги привлича гледката на океана. Сигурно всеки се вълнува от нещо, което му се струва зрелищно. При мен несъмнено е така.
Тя вдигна брадичката ми с показалец, докато погледът ми отново срещна нейния.
- Саботираш ми насладата - обвиних я.
Пак се целунахме.
- Обичам те - промълви тя.
Изведнъж се отдръпна назад с широко отворени очи.
- О, Донован, ужасно съжалявам! Нямах това предвид.
- Така ли?
- Аз... всъщност да... но... нямах намерение да го казвам.
- Защо?
- Не искам да те подплаша.
- Но наистина ме обичаш, нали?
Вдигна един мокър кичур коса зад ухото си.
- Да.
Сложих дланта си на бузата ѝ. Тя ме погледна в очите с очакване. Следващият тътен я накара да подскочи.
- По дяволите, Донован! Побързай и ми кажи, че ме обичаш! Преди да сме загинали!
Засмях се.
- Обичам те!
Вдигна ръце към мен и ме прегърна така, сякаш животът ѝ зависеше от това.
Приближи устни до ухото ми и прошепна:
- През целия си живот не съм била по-щастлива.
И аз чувствах същото, но не ми се щеше да звуча като лигльо. Осведомих се:
- Нали още не говорим за женитба?
- Не разваляй нещата, глупчо!
- Само казвам...
- Шшт.
Тя ме целуна по устата, а аз се чудех дали „шшт“ означава „да“ или „не“ в плановете ѝ за брак. За щастие Катлийн изясни този въпрос.
- Спокойно - заяви тя, - обичам те твърде много, за да се омъжа за теб.
Дадох си малко време да осъзная тази реплика и накрая реших, че ми харесва звученето ѝ.
- Ами да. По-щастлив съм, отколкото заслужавам. По-щастлив, отколкото съм очаквал да бъда. Радвам се...
- Няма нужда от реч - прекъсна ме Катлийн, - схванах.
Избърсах мокрото ѝ чело и отново я прегърнах. Докато стояхме притиснати един към друг, погледнах през рамото ѝ към хълма с мемориала, дъба и пресния гроб, където родителите на Чарли отправяха поредната си молитва.
Синът на Джери и Дженифър Бек беше разглезен кучи син, който дрогираше и изнасилваше жени. Ако можеше да се вярва на слуховете, дори беше помогнал за убийството на една от тях. От друга страна Чарли беше надарен с добра външност, голям чар и умението да накара скъпоценната ми дъщеря да се влюби в него. На погребението бяха разказани редица случки за щедростта и добрите му постъпки към другите, значи вероятно е притежавал и някои положителни качества наред с пороците си.
Докато стоях под дъжда и гледах семейство Бек, прегърнал жената, в която се бях влюбил, осъзнах, че никога не бях срещал идеален човек, затова пък имаше няколко души, които бяха сто процента зли. Всички залитаме към едната или другата страна на чертата, разделяща двете крайности и безспорно аз се бях озовавал по-навътре в лошата страна от Чарли. Все пак не очаквах на собственото ми погребение да се леят сърцераздирателни разкази за мен, а и ако съпоставите прегрешенията ми с тези на Чарли, той би заприличал на примерно момченце.
Ала ето че двамата бяхме в гробището на Спрингфийлд от различни страни на пръстта. Прегрешението на Чарли се беше доближило твърде много до дъщеря ми. Ако не беше се случило така, сега той щеше да е жив.
Тъкмо бях признал любовта си към Катлийн. Тя беше влязла в живота ми в идеалния момент, за да ми даде възможност да стана по-добър човек. Зачудих се дали и Кимбърли не се беше появила в живота на Чарли по същата причина. Ако беше така, бях ли се намесил в някакъв космически план?
Горе на хълма Джери и Дженифър Бек стояха изправени, мокри до кости от дъжда. Хванати за ръка, с наведени глави се взираха в купчината пръст върху гроба на момчето, което бяха отгледали, обичали и загубили.
25
- Кое е най-страшното нещо, което си правил? - попита Катлийн.
- Моля?
Беше вечер, Ню Йорк, сухи дрехи, ресторантчето „Пъстрото прасе“, 11-та улица. Храната беше типична за кръчма, но с италиански акцент. Ядяхме с апетит кралска сьомга, печена на бавен огън.