И така, намирам се на летище „Форт Уорт“ в Далас и чакам да се кача на полета за Нашвил, когато мобилният ми телефон звъни. Видях, че се изписва номерът на Кат- лийн.
- Кога пристига самолетът ти? - попита тя.
- Самолетът ми?
- Не ми казвай, че си още в Далас.
- Съжалявам - зачудих се какво ли очаква от мен днес.
Тя тежко въздъхна.
- Поне ще бъдеш тук за вечеря, нали?
- В Ню Йорк? За вечеря?
- О, боже, Донован. Моля те, не ми казвай, че си забравил - звучеше съкрушена.
Разбира се, забравил съм. Животът ми се движи със скоростта на светлината. До този момент планирах да стигна до Нашвил, да притичам да убия Триш и Роб, за Да задоволя нуждите на страховития социален експеримент на Виктор, а след това да бързам към Бостън, за да започна да търся Тара Сийгъл и да я уговоря да не ползва приятелката на Кали като своя дубльорка.
- Разбира се, че не бях забравил. Как можа да си го помислиш? - започнах да увъртам, докато се мъчех да си припомня.
- Слава богу. За миг се уплаших.
Днес се случваше нещо важно с Катлийн и трябваше да разбера какво е.
- Само секунда - помолих, - трябва да дам кредитната си карта на гишето.
Покрих слушалката и започнах да превъртам събитията. Предишния ден с Алисън пътувахме с кола до Лофтън, където се срещнах в затвора с Вълка. По-късно подкупих надзирателя му да му достави смъртоносните снимки. После отново пътувахме с кола до Далас и помогнах на Алисън да се настани в новата си хотелска стая. През следващите четири часа проведох бърз курс, за да може тя да помогне на Дарвин да пипне терористите. Афая щеше да се свърже скоро с Алисън. Дотогава тя щеше да се заеме с одита на местния клон на „Паркирай и лети“, сякаш нищо не се беше случило през последните два дни. Беше открит трупът на Вълка Уилямс, а Огъстъс Куин пазеше Алисън, докато успея да се договоря с наследника му в управлението на Синдиката Тексас. Дарвин щеше да ми каже, когато това се случи, беше се съгласил да ми уреди среща с новия шеф.
- Някакви догадки кой може да застане начело? - бях попитал Дарвин.
- Има пет-шест претендента - беше отговорил той. - Този път вероятно ще е някой отвън.
- Имаш ли идея с колко време разполагаме?
- Не, но обикновено лайната изплуват на повърхността.
Мисленото превъртане на събитията не вършеше работа. Може би трябваше да помисля върху случващото се с Катлийн в момента.
Да видим, помислих си. Катлийн планираше да се пре мести във Вирджиния, за да могат с Ади да са близо до мен. Нещо свързано с преместването? Нещо... О, мамка му. Как бях забравил?
- Днес взимаш Ади - казах. - Разбира се, че възнамерявам да съм там.
- Ще дойдеш с мен да я вземем или да вечеряме заедно?
Погледнах часовника си.
- Между двете неща. С малко късмет ще бъда у вас, преди да се прибереш.
- Искаше ми се вече да си тук. Бих се радвала на емоционална подкрепа.
- Знам, миличка. Съжалявам.
Тя въздъхна.
- Знам, че това е част от работата ти. Може би трябва да помислим относно тази работа. Твърде много ни разделя.
Не отговорих. Но започна да ми се изяснява защо лъчезарно, красиво момиче като Катлийн още беше свободно. През няколкото месеца, в които се срещахме, беше прибавила дете към романтичните ни изживявания, планираше да се премести по-близо до работата ми, проявяваше неодобрение към честите ми пътувания и искаше да сменя професията си.
- Наясно съм с голямата вечеря в „Серендипити“ довечера - уверих я. - А искаш ли да организирам нещо за след това?
- Направено е. След вечеря ще се приберем у дома. Ще търсим нова къща в интернет, докато стане време да я слагаме в леглото.
- Звучи прекрасно! - произнесох, надявам се с точното количество ентусиазъм.
Тя помълча.
- Нали все още ме подкрепяш в това?
- Разбира се.
- Не желая да те притискам - обясни тя, - искам и ти да го искаш толкова силно, колкото аз и Ади.
- Искам го - отговорих, като се чудех дали съм откровен.
- Сигурен ли си?
- Разбира се - още се чудех.
- Честно?
Боже, помислих си. Така ли разговарят нормалните хора? Нищо чудно, че в предградията се взимат толкова хапчета.
- Донован?
- Ъхъ? О! Да, разбира се, честно, сигурен съм. - Поне се надявах, че това очаква да чуе.
Тя прати целувка от другата страна на линията и се изкиска на това, че не отвърнах на целувката.
- Какво? - попитах.
- Винаги се преструваш на много корав. Очарователно е.
Нямах търпение да споделя с Куин колко съм очарователен.
След като приключихме разговора, седнах на седалката до изхода, който трябваше да ме отведе в Нашвил. Сега трябваше да извървя целия път до главния терминал, да отменя полета до Нашвил и да резервирам място в този в дванайсет и петнайсет за Ню Йорк, чийто изход е противоположният на този за Нашвил. Хубавото беше, че не се налагаше да свалям багаж от самолета. Отдавна се бях отървал от фалшивото куфарче с бижута.