Моника Чайлдърс може и да беше направила нещо дос- татъчно лошо, че някой да пожелае смъртта ѝ, но според всеобщите правосъдни норми не заслужаваше да умре. Мисля, че бях наясно с това и в онзи момент, но просто действах на автопилот. Следвах идеята, че убиецът не бива да задава въпроси. Трябва да извърши екзекуцията, без да прави преценка на вината.
Съвестта ми обаче явно беше на различно мнение.
Причината за екзекуцията на Моника не излезе наяве. Когато се оказа, че е жива, изпитах облекчение. Докато не разбрах, че е била изнасилвана до смърт от терориста, когото преследвах - това ме съсипа.
Получателите на заема Ръмпелщилскин със сигурност бяха постъпили чудовищно, позволявайки някой да умре в замяна на парите, които ще вземат, но им беше обяснено, че става въпрос за ненаказан престъпник. В сърцето си бях убеден, че е прекалено да ги убием за това, че са позволили друг да умре. Когато отидох у сестрите Питърсън, тялото ми се разбунтува.
Значи жертвите на Виктор бяха виновни за проблемите ми със сърцето. Звучеше логично с изключение на едно нещо: болката ме връхлетя отново, когато Кали уби Тара Сийгъл. А Тара не беше участник в смъртоносния експеримент на Виктор.
Не съм психиатър, но мисля че Тара можеше да се определи като човек, който не заслужава да умре. Със сигурност не беше безгрешна и имаше определени обстоятелства, при които сам бих я убил. Но тя вършеше добри неща за държавата в работата си за правителството, като отстраняваше терористи. Освен това с нея имахме общо минало и нямах намерение тя да умре точно тогава. Когато Кали я простреля, се почувствах отговорен за смъртта на невинен човек, бивш приятел - при все че същият този приятел се беше опитал да ме убие минути по-рано.
Докато оглеждах апаратите в болничната стая, към които бях закачен, взех съдбоносното решение никога повече да не приемам поръчки от Виктор. Нямах притеснения относно способността си да убивам виновни хора или такива, които заслужават смъртта си. Все пак го бях направил съвсем наскоро, без никакви последствия.
Нед Денхолън сигурно е бил свестен мъж, но не изпитах никакво съжаление, след като го убих. Дали беше заради това, че осигуряваше на онези хлапета наркотици за изнасилване? Не. Беше заради страха, че дъщеря ми Кимбърли може да бъде въвлечена в това. Ето защо Нед трябваше да умре. Хлапето, което застрелях в нощта, когато се опитаха да изнасилят Кали, не ме впечатли, защото така или иначе умираше и аз не направих нищо повече от това да го избавя от мъките му. Що се отнася до Вълка Уилямс, той заслужаваше да умре по цял куп причини, включително и заради заплахата за убийство към новата ми служителка.
Вратата се отвори рязко и се стреснах. Сестрата влетя, като влачеше доктора след себе си.
- Да се яви доктор Хауърд - провикнах се. - Доктор Ха- уърд, доктор Хауърд. Тримата клоуни, сещате ли се?
Доктор Хауърд се опита да прикрие усмивката си.
- Това не беше смешно при последното ви посещение тук, а и сега положението не е много добро. Радвам се, че отново сте с нас, господин Крийд.
Доктор Хауърд ме лекува преди няколко години, след като украински служител на реда ме простреля доста неприятно. Щом ме лекуваше добрият доктор, значи ме бяха върнали в медицинския център на Сензорни ресурси. Кабинетът ми беше едва на стотина метра от тази стая. Когато с Катлийн и Ади купим новата си къща, ще живеем на двайсет километра оттук, в Бедфорд.
- Аз съм Карол, господин Крийд - представи се сестрата.
Вдигнах ръка и лекичко ѝ помахах.
- Приятно ми е да се запознаем, сестра Карол.
Доктор Хауърд ме нападна с въпроси и раздразни очите ми със светещата си химикалка. Игнорирах го за момент и се обърнах към сестра Карол.
- Трябва ми мобилният ми телефон.
Тя отвори шкафчето до леглото ми и разрови вътре, след това потърси в гардероба в дрехите ми, които някой беше закачил.
Подаде ми го. Натиснах бутона за включване.
Нищо.
Погледнах я.
- Батерията е свършила. Как е възможно?
Доктор Хауърд се намеси.
- По-късно ще имаме много време за въпроси, господин Крийд. Дотогава ще трябва да ви помоля за съдействие.
- Това нямаше да е проблем, ако животът ми не беше в опасност. - Обърнах се към Карол. - Можете ли да се обадите на Лу Кели от мое име? - Лу беше дясната ми ръка. Кабинетът му беше в другия край на сградата.
- Защо не го доведеш лично, Карол - предложи доктор Хауърд. - Може би е добре да ни оставиш, за да си поговорим за малко.