Призна, че се е срещал с Алисън. Каза също и че тя си тръгнала след две седмици и му повярвах. Но аз бях поверил нейната безопасност в ръцете му и независимо дали тя искаше да има нещо общо с него или не, той би знаел къде се намира през всичките тези три години.
Той все още би я пазил и така щеше да е до края на живота ѝ, защото това бе последната ми молба и защото аз бих сторил същото при разменени роли. Така сме устроени. Не губим следите на хората, които пазим, точка. Ето защо твърдението му, че не е чувал нищо за нея от три години беше абсурдно.
Предполагах, че след като е бил отхвърлен, Куин я е последвал и се е опитал да си я върне. Вероятно тя се е възпротивила и той я е отвлякъл. Сигурно си е представял, че както в „Красавицата и Звяра“ тя постепенно ще го заобича. Само че действието в „Красавицата и Звяра“ се развива във време, когато жените са имали много по-ма- лък избор.
Освен това е приказка.
А Огъстъс Куин беше чудовище в истинския живот.
Куин зави наляво по Кланси и както го следвах, хвърлих поглед към спретнатата квадратна кутия с превключвател, от която зависеше животът на Огъстъс Куин.
Трябваше ли да го убивам?
Можех да се преструвам, че не знам за Алисън и да се надявам, че ще я пусне някой ден. Но аз познавах Куин достатъчно добре, за да знам, че единственият начин да я освободи е да я убие. Което вероятно нямаше да се случи, защото като негова пленница, тя съчетаваше всичко, което той искаше от една жена: да е раболепна, вярна, винаги на разположение, и благодарна, че се е прибрал. Имам предвид, че той държеше ключа към оцеляването ѝ. Ако не се появеше, тя щеше да умре от глад, ето защо със сигурност чувстваше облекчение и благодарност от завръщането му в склада.
Не исках да убивам Огъстъс. Бяхме работили заедно толкова дълго, че почти не можех да си представя да преследвам лошите без него. От всичките ми наемни убийци Куин и Кали бяха единствените, на които поверявах живота си. До определен момент. Трябваше да спася Алисън, а това не можеше да се случи, ако Куин е жив. Виждал съм склада му и предполагах в коя стая я държи, беше практически недостъпна за проникване. Щеше да ми отнеме доста време да измъкна жената независимо дали през стоманената врата или през подсилената стена, на която беше монтирана.
Ако успеех да разсея Куин за достатъчно дълго време, че да вляза в склада и да освободя Алисън, той щеше да издигне в мисия на живота си убийството и на двама ни. Аз самият вероятно можех да се справя с Огъстъс или поне да запазя предимството си пред него. Ако трябваше да пазя Алисън обаче, тя щеше много да ме забави. Щяхме да се превърнем в безпомощни мишени за човек с убийствените способности на Куин. Нямаше смисъл да рискувам живота на Алисън, щом Куин щеше да ни преследва и да ни убие в крайна сметка.
Куин спря на червен светофар на Кланси и Олмстед. Виждах чудовищния му силует, осветен от фаровете на колите срещу нас. Зачудих се дали е заподозрял, че знам за Алисън. Ако е така, дали вече планираше смъртта ми?
Въздъхнах. В крайна сметка всичко се свеждаше до едно: Алисън беше невинна. Намираше се в плен заради моето решение да му я поверя. Това ме правеше отговорен към нея, а аз приемах отговорностите си сериозно. Винаги. Освен това не ми харесваше мисълта, че е прекарала всичките тези години, подчинена на мечешкото отношение на Куин. Това беше опасният недостатък на героизма, за който говореше Надин, неспособността ми да остана безучастен. Просто не можех да пренебрегна положението на Алисън, колкото и да ми се искаше. А Куин никога нямаше да я пусне.
Светна зелено и Куин вдигна крак от спирачката. Щом го направи, лампичката на спирачката изгасна и колата тръгна напред. Сложих палец на превключвателя, щракнах и го последвах.
Може би трябваше да изчакам. Да оправим проститутките, да прекараме страхотна нощ, а може би след това да поговорим с него за Алисън.
Но какво бихме си казали? Дори и да се съгласеше да я освободи, а аз да простя и забравя, проблемът с отиването ѝ в полицията оставаше. Куин не би допуснал да го разследват. Или щеше да се самоубие, или да загине в престрелка, убивайки десетина души от специалния отряд.
Нямаше как да го избегна. Огъстъс трябваше да умре.
Но налагаше ли се да умре точно сега?
Вече изяде последното си ястие, защо да не го оставя да се отдаде на наслада с първокласните курви? Би било подаръкът ми към него в името на старото време. Можех да го убия винаги след това и дори да измисля по-кротък начин да премахна приятеля си от този свят.