Да, чух го.
Бях на няколко пресечки от него, пресичах магистралата, за да стигна до колата си и още го чувах. Сега чувах как я бие. Чувах виковете ѝ въпреки шума от колите, молеше го да спре. Бях по-близо до бара, отколкото до тях и още чувах виковете му и как тя пищи на фона на приглушената музика от групата вътре. Върнах се обратно да видя дали тя е добре, но вече нищо не се чуваше. Промъкнах се и надникнах през разбитата врата.
- Какво видя?
- Двама души, които правеха секс за одобряване.
- Жени - заключи Кали. - Какво да ги правиш...
- Ами при теб? - попитах. - Как беше първият ти път с клиент?
- С риск да изглеждам дребнава, аз не бях автентична курва.
Бормашината накрая проби стената. Завъртях бургията в обратна посока и я извадих, дупката беше по-малка от един сантиметър. Свих длани от двете ѝ страни и извиках:
- Алисън!
После сложих ухото си там и чух нещо приглушено, което звучеше, сякаш някой повтаря буквата М отново и отново.
- Да - обърнах се към Кали.
- Какво да?
- Май наистина ставаш дребнава, като уточняваш, че не си била автентична курва.
- Целуни ми задника.
- Ще се радвам. А докато сме на тази тема...
- За задника ми?
- За клиенти. Случвало ли ти се е някой да проявява насилие?
- Веднъж един симпатичен възрастен господин се наслади на компанията ми за около четири минути, а след това смаза тила ми с метален бокс и ме обра.
- Виждаш ли, това е проблемът с цивилните. Те са емоционални, непредсказуеми и ти налитат все от погрешни ъгли. Между другото, Алисън е жива. Устата ѝ е залепена.
- Е, това е добра новина. След колко време ще сме вътре?
- Нека се изразя така. Вечеряла ли си?
- Аз не ям много.
- Имаш късмет значи.
Започнах да пробивам втората дупка.
55
Когато бургията започна да пуши, спрях за няколко минути, за да я оставя да изстине. Кали веднага се възползва от възможността да попита:
- Първия път, когато изложи живота си на опасност?
- Какво за него?
- На колко години беше?
Замислих се за миг.
- На десет.
- Рано си се отракал - подхвърли тя.
Точно бях завършил четвърти клас. През лятната ваканция дядо ми ме заведе на екскурзия по хълмовете на Колорадо. Прекарахме втората нощ в малко бунгало в един крайпътен къмпинг, станах рано на сутринта и излязох да се разходя. Бях изминал може би пет километра, когато забелязах, че всички борове си приличат ужасно. Спрях, бавно се обърнах в обратната посока и започнах да търся пътека. Не я намерих. Не бях съвсем уплашен, но не бях и голям куражлия. Затворих очи и направих стъпка в посоката, която предполагах, че ще ме отведе обратно в къмпинга. Не, оказа се, че съм стъпил твърде високо. Направих крачка в обратната посока. Малко по-ниско. Странно е, но понякога можеш да усетиш нещата със затворени очи по-добре, отколкото като гледаш.
Бургията се беше охладила достатъчно, че да се заема със стената. Захванах се с ентусиазъм. Докато работех, си мислех за онази сутрин преди трийсет години, когато се загубих сред хълмовете на Колорадо.
Връщането ми отне два пъти повече време, движех се по заобиколен маршрут и се озовах от другата страна на къмпинга. Имаше заграждение за добитък, което не бях забелязал предната вечер и два дръгливи коня пасяха от рядката трева. Едно едро хлапе с ягодовочервена коса и лунички ме видя да се приближавам откъм гората. Посочи оградата и се изкикоти с онзи смях, типичен за малките гаменчета. Беше по-голям и по-едър от мен и не исках да се разправям с него. Освен това умирах от жажда и исках да успокоя дядо, че съм добре. Въпреки това погледнах в посоката, която ми показваше хлапето.
Нещо се движеше върху оградата. Приближих се да погледна какво е и видях, че малкото копеле беше закачило там костенурка. Беше я наместил така, че черупката ѝ беше забучена на оградата от долната страна, а главата и краката се движеха във всички посоки. Костенурката не спираше да размахва крака ужасено, в опит да докосне твърда повърхност. Явно хлапето възнамеряваше да остави костенурката да умре, независимо дали от жажда, умора или дори да се опече жива с напредването на деня. Не го беше грижа, струваше му се забавно. Продължаваше да се хили и ми посочи оградата зад мен, където съзрях още десетина безжизнени костенурки, набучени по оградата като спортни трофеи.
Кали попита:
- Какво направи?
Онази сутрин в Колорадо, след като едрото момче с ягодовата коса ми показа гробището си от костенурки, извадих от джоба си сребърния долар, който носех през всичките тези години и го хвърлих във въздуха. Полетя може би на шест метра височина, преди да се понесе надолу. Когато убиецът на костенурки вдигна поглед, за да хване монетата ми, аз го ударих по главата, юмрукът ми се заби в челюстта му - както дядо ме беше научил когато замахнах, вложих в удара всичките си сили. Бичето и сребърния долар се приземиха едновременно. Спасих живата костенурка, свалих мъртвите от оградата и оставих хлапето с ягодовата коса да лежи на земята и да подритва с крака точно както костенурката преди това.