Аз заговорих:
- Ето какво предлагам: споделете вашата идея, а аз ще ви кажа как ми се струва.
- Винаги ли сте се радвали на добро здраве, господин Крийд?
- Може ли да преминем към въпроса?
Разтегли плътните си устни в усмивка.
- Да, разбира се - отговори. Попи отново носа си и попита: - Запознат ли сте с АЛС?
- Болестта на Лу Гериг?
- Да, същата. АЛС е прогресивно смъртоносно невро- дегенеративно заболяване, което бавно, но сигурно унищожава двигателните функции. Вследствие на болестта мускулите отслабват ден след ден, докато загубят окончателно функциите си. Можете да го забележите в ръцете ми. Това не е Паркинсон, нарича се фасцикулация и е признак за началото на края.
- Съжалявам да го чуя - изрекох напълно искрено.
При вида на Майрън Голдстийн се засрамих от себе си.
През последните седем седмици се отдавах на самосъжаление заради загубата на Катлийн и Ади, а този нещастен кучи син умираше сантиметър по сантиметър. Разбира се, че беше трудно да загубя хората, с които исках да остарея - но Майрън Голдстийн изобщо нямаше да остарее. Имаше вероятност Катлийн и годеникът ѝ да се разделят някога и аз отново да се промъкна в живота ѝ. Или пък не. Поне ме очакваше бъдеще, за което да мечтая, нещо далеч по-значимо от това, което предстоеше на Майрън Голдстийн.
- Значи твърдите, че искате да ви убия, за да ви спася от мъките?
- Да.
- Защо не се самоубиете? Ще спестите петдесет хиляди.
- Имам застраховки на много по-висока стойност. Не биха ги изплатили при самоубийство.
- Ще трябва да ви откажа - заявих.
- Защо?
- Тези петдесет хиляди долара трябва да останат за жена ви и децата ви.
Той потупа плика по средата на таблото.
- Нямам други пари освен тези - каза. - Застраховката ще покрие повечето дългове и ще позволи на жена ми да задържи къщата и колата и да живее нормално. Може парите да не са достатъчно, че децата ми да учат в „Дартмът“, но има държавни училища, ако не могат да се класират за стипендия. Най-малкото ще спестя на семейството си грижите за мен през последната година от живота ми. Не искам да затъват в дългове и да отлагат мечтите си, докато гледат как умирам от мъчителна болест.
- И кое му е толкова хубаво на ;,Дартмът“? - попитах. - Футболният им отбор хич не го бива.
- Не ме предизвиквайте - засмя се той, - да не реша аз да ви убия!
Нямаше как да не го харесам. Когато Кали простреля Роби, аз го довърших, за да го спася от мъките. И Майрън страдаше, но...
- Някак не ми се струва редно да ви убия - казах.
Майрън се засмя малко по-силно и веднага се закашля, което причини отделянето на всякакви отвратителни секрети.
- Кое е толкова смешно? - попитах.
- Не се обиждайте, но вие печелите от убийства. Нали така?
- Хората, които убивам, нямат избор. Вие имате.
- И съм го направил. Не прави ли това убийството по-добро?
Помълчахме за миг, аз - за да обмисля нещата, а той - за да ми даде тази възможност.
- Поставете се на мое място - помоли той. - Как бихте постъпили?
Замислих се за сърцето си, чудех се дали има начин да изпълня поръчката, без да предизвикам рецидив.
- Убивали ли сте човек? - попитах.
- Не, за бога!
- Да сте изневерявал на жена си, да сте били децата си или нещо подобно?
- Не. - Той се усети накъде бия. - Доста крещях на децата си и се карах на кучето.
- Карали сте се на кучето си?
- Повече от веднъж.
- Ах, копеле такова! - възкликнах.
Той се усмихна.
Аз се усмихнах.
После му прерязах гърлото.
59
Беше около четири следобед, когато строителите нанесоха последния слой мазилка. Част от тях планираха да се отбият в близката таверна след това, но им казах, че този път ще трябва да се веселят без мен.
Времето беше меко и предстояха още няколко часа дневна светлина. Разходих се из земята около новопостроената къща с площ 2300 квадратни метра, като събирах разни боклуци, докато и последният работник не си тръгна. Тогава се хванах на работа.
Къщата на Дънвеган 2010 се намираше на края на задънена улица в новия комплекс Рок Хил Гардънс. Някои от постройките бяха вече завършени, но все още никой не живееше там. Когато си търся таван, на който да живея, предпочитам домовете от по-висока класа като тези в новите затворени комплекси. Заграждам стаичка на стратегическо място под покрива и го ползвам като тайна квартира. Имах много такива тайни квартири в големите градове из цялата страна, но тази беше първата ми в Атланта.
Дворът на тази къща беше почти четири декара стръмен горист терен, който ми даваше лесен достъп до задната част на къщата и прикритие от погледите на бъдещите съседи. Щеше да е готово за живеене след един месец, но вероятно нямаше да се продаде така бързо като останалите, защото не разполагаше с гледка към голф игрището на кънтриклуб „Рок Хил“.