Кимбърли я прекъсна.
- Може ли да преминем направо към онзи момент, в който ми казвате, че той е жив?
- Моля?
- Баща ми. Донован Крийд. Той е жив. Вие го знаете, знам го и аз. Е, къде е и защо не ми се е обадил досега?
Не можех да повярвам на ушите си. Кимбърли знаеше?
Надин също загуби ума и дума. Кимбърли започна да оглежда плажа. Отне ѝ пет секунди да спре поглед на мен.
- Изглеждаш смешно - каза през смях.
Затичахме се един към друг като актьори от най-тъпи- те филми от четирийсетте. Щом ме приближи, тя скочи в ръцете ми. Завъртях я в кръг, както когато беше четиригодишна и ме прегръщаше, сякаш съм изгубеното ѝ плюшеното мече, което е намерила.
Пуснах я нежно на земята и я погледнах. Беше пораснала, по-зряла, но още си беше Кимбърли. Плесна ме по лицето.
- Не мога да повярвам, че ми причини това! - възмути се тя. - Нямаш ли ми достатъчно доверие, че да ми се обадиш или да оставиш съобщение? Що за баща си, по дяволите?
- Такъв, който е бил в кома повече от три години - намеси се Надин, която се приближи до нас, затаила дъх.
Кимбърли ме погледна в очите.
- Вярвам го.
- Така ли? - попитах.
- Да. Ако беше в съзнание, никога нямаше да избереш такова лице.
Засмях се.
- Толкова се радвам, че те виждам.
- И аз - отвърна тя, - но имаш много за обяснение.
- Всичко ще ти разкажа. Но първо ти ми кажи как разбра, че съм жив.
Тя бръкна в джоба на панталона ми и извади сребърния долар, който дядо ми беше дал преди толкова години.
- Това не беше сред личните ти вещи, които ми предадоха.
Гордо се ухилих. Надин каза:
- Определено си дъщеря на баща си.
После се обърна към мен.
- За да сме наясно, все пак ще получа парите и ваканцията.
- Ти си най-меркантилният психиатър, когото познавам - заявих.
- Винаги е приятно да си най-добър в нещо – отговори тя.
Прегърнах я.
- Неприемливо - рече тя и ме отбутна.
- Благодаря, че се опита да помогнеш - казах. - Мисля, че мога да се справя оттук нататък. Насладете се на ваканцията.
- Точно това възнамерявам да направя. - Тя се запъти обратно към хотела си.
Следващите три дни бяха най-хубавите, които съм прекарвал с Кимбърли. Часове след като се събрахме, когато стигнахме до темата за Катлийн и Ади, аз ѝ разправих всичко и тя каза:
- Ако Катлийн те е правила толкова щастлив, трябва да ѝ кажеш, че си жив. Още по-важно е, че тя има право да избере, кое ще я направи щастлива.
- Тревожа се, че може да избере мен от чувство за вина.
- И защо да е така?
- Том е свестен, ще бъде по-добър съпруг от мен.
- Откъде знаеш?
- Проверих го.
Тя поклати глава.
- Как може да си толкова невеж по отношение на жените?
- Може, и ти много добре знаеш това.
- Чуй ме, тате. - Тя влезе в ролята на родителя и ѝ отиваше повече, отколкото на мен. - Трябва да ѝ кажеш четири неща: че си жив, какво се е случило, защо се е случило и как се чувстваш.
Разбира се, че можех да кажа тези неща на Катлийн, но имах чувството, че ще е по-щастлива със стабилен, нормален мъж като Том. Ади също беше сериозен фактор в уравнението. Тя беше загубила семейството си, а после загуби и мен преди три години. После в живота ѝ се беше появил Том и не се съмнявах, че тя го обича и го приема като баща. Ако се върна в живота на Катлийн, Ади трябваше да загуби или мен, или Том. Бедното дете беше преживяло достатъчно и не заслужаваше за трети път да загуби баща. Нещата се усложняваха допълнително от факта, че не бях убеден дали мога да се приспособя към живота в предградие. Не на последно място, ако Катлийн избереше мен, винаги щеше да се чуди дали е направила правилен избор. Ако ме отхвърлеше, щеше винаги да се чуди дали Том е бил правилният избор. Не беше честно да я поставям в подобна ситуация.
Аз обаче обичах Катлийн и ми се искаше нещата да се бяха развили по различен начин.
- Тате? - Кимбърли ме върна в действителността. - Ще ѝ кажеш ли тези четири неща?
Въздъхнах.
- Не е толкова просто.
- Не е ли по-просто, отколкото да я загубиш?
61
Ева Лесаж беше кукличка.
Висока бе около метър и петдесет и сигурно тежеше колкото лявата ми ръка. Лицето ѝ и всичко останало у нея беше така дребно, че изглеждаше крехка. Очите ѝ бяха бадемовидни като на котка, косата ѝ беше изрусена на кичури, а в момичешкия ѝ глас още се долавяше руска нотка. Отблизо изобщо не приличаше на Тара Сийгъл, като изключим ръста и най-общи черти на лицето. Ако Дарвин наистина възнамеряваше да прикрие смъртта на Тара с тялото на Ева, нашите хора щяха сериозно да се озорят, за да убедят някого, че двете имат нещо общо. Единственото обяснение беше, че Ева се е променила ужасно много през последните години и никой не е уведомил Дарвин.