Освободих предпазния си колан, отключих и отворих вратата. Ричард докосна рамото ми, преди да успея да изляза.
— Ще ме поканиш ли да вляза?
Изпуснах въздуха, който не бях разбрала, че съм задържала и се обърнах към него.
— Искаш ли да бъдеш поканен?
Той поклати глава.
— Не знам защо се примиряваш с мен — отбелязах.
Той се засмя. Облегна се на мен с лека целувка.
— Понякога дори аз не съм сигурен.
Излязохме от колата. Ричард протегна ръката си към мен и аз я поех.
Зад нас спря кола, близо до моя собствен Jeep. Беше моята съседка, госпожа Прингъл. В багажника й имаше огромен кашон за телевизор.
Вървяхме по тротоара и изчаквахме да слезе от колата. Тя беше висока жена, станала почти болезнено слаба от възрастта. Снежнобялата й коса, беше прихваната на кок на тила й. Къстард, нейният померански шпиц, изскочи от колата и се разлая срещу нас. Изглеждаше като златисто пухче за пудра с малки котешки краченца. Той подскачаше пред краката ни, подуши краката на Ричард, после се загледа нагоре към него със слабо ръмжене.
Госпожа Прингъл дръпна каишката му.
— Къстард, дръж се прилично.
Кучето млъкна, но си мислех, че е повече, заради блестящия поглед на Ричард, отколкото заради предупреждението на госпожа Прингъл. Тя ни се усмихна. В очите й светеше същата светлина, както и в очите на Катрин. Тя харесваше Ричард и не се притесняваше да го заяви.
— Виж ти, това се нарича подходящ момент. Нуждая се от няколко силни, здрави ръце, които да качат този чудовищен телевизор нагоре по стълбите вместо мен.
— Ще съм щастлив да ви помогна — усмихна й се Ричард. Той заобиколи багажника и започна да развързва възлите.
— Къде оставяте Къстард, докато пазарувате? — попитах аз.
— Водя го с мен. Похарчила съм доста пари в този магазин. Продавачът започва да точи лиги още като вляза през вратите, така че ми угажда.
Усмихнах се насила. Чух остро иззвънтяване от скъсано въже.
— Ще отида да помогна на Ричард.
Заобиколих багажника. Въжето беше дебело два сантиметра и лежеше скъсано върху тротоара. Повдигнах вежди към Ричард и прошепнах:
— Леле, бабо, какви силни ръце имаш.
— Мога да кача телевизора и сам, но това ще предизвика подозрение.
Това беше 76-сантиметров широкоекранен телевизор.
— Можеш ли наистина да го качиш сам по стълбите?
— Лесно.
— Но няма да го направиш, защото си гимназиален учител, а не един алфа върколак.
— И тук е мястото да ми помогнеш — отбеляза той.
— Успяхте ли да махнете въжето? — попита госпожа Прингъл. Тя дойде по-близо влачейки Къстард.
— Да — казах поглеждайки Ричард. — Махнахме въжето. — Ако хората разберяха, че Ричард е ликантроп, той щеше да загуби работата си. Дискриминацията е незаконна, но се случва през цялото време. Ричард обучаваше деца. Освен това беше дамгосан като чудовище, а повечето хора не искат чудовища близо до децата си.
Госпожа Прингъл и Къстард отстъпиха назад. Аз тръгнах назад, все едно подпирам кашона, но Ричард носеше цялата тежест. Качваше се по стълбите, все едно кашона беше празен, изчаквайки ме да направя следващата си крачка. Направи гримаса към мен, тананикайки си тихичко под нос, все едно беше отегчен. Ликантропите са по-силни от средностатистическия човек. Знаех това, но все още не можех да свикна. Стигнахме до входа и той ми прехвърли част от тежестта. Телевизорът беше тежък, но го удържах и продължихме да се движим послушно, следвайки госпожа Прингъл към апартамента й, който беше точно срещу моя.
— Отворих вратата — каза тя.
Бяхме пред вратата, тръгвайки да влизаме, когато Къстард се шмугна под кашона между нас, влачейки каишката си. Госпожа Прингъл беше заклещена зад телевизора.
— Къстард, ела тук.
Ричард напрегна ръцете си, поемайки тежестта.
— Хвани го. Ще го внеса сам.
Оставих го да се бори сам, внасяйки телевизора вътре и тръгнах след кучето. Очаквах, че ще го гоня до долната врата, но то душеше пред моята врата, скимтейки. Коленичих и сграбчих края на каишката му, издърпвайки го след себе си.
Госпожа Прингъл ме чакаше усмихната пред вратата си.
— Виждам, че си успяла да хванеш малкия разбойник.
Подадох й каишката.
— Трябва да взема нещо от моя апартамент. Сигурна съм, че Ричард може да ти помогне за телевизора.
— Много ти благодаря — извика той отвътре.
Госпожа Прингъл се разсмя.
— Ще те почерпя студен чай, освен ако нямаш нещо друго за правене.
В сините й очи светеше знаещ поглед, който ме накара да се изчервя. Тя ми намигна, като на хлапе. Когато вратата беше сигурно затворена, с нея и Ричард от вътрешната страна, аз се приближих към моя апартамент. Три врати по-нататък пресякох коридора. Извадих браунинга и свалих предпазителя. Спокойно се върнах към моята врата. Може би бях параноична. Може би Къстард не беше подушил никого в апартамента ми. Но той никога не беше скимтял по този начин пред моята врата. Може би телефонното обаждане на Едуард ме беше направило по-плашлива. Но по-добре плашлива, отколкото мъртва. Параноя беше.