Коленичих пред вратата и си поех дълбоко дъх и после бавно го изпуснах. Извадих ключовете с лявата си ръка, приведох се надолу, толкова ниско, колкото можех, така че все пак да мога да стрелям, ако се наложи. Ако в апартамента ми имаше някое лошо момче, то вероятно щеше да стреля на нивото на гърдите. На колене бях доста по ниска. Сложих ключа в ключалката. Не се случи нищо. Апартаментът вероятно беше празен, с изключение на рибата ми, чудеща се какво по дяволите правех в момента. Завъртях дръжката, бутнах вратата навътре и една дупка експлодира навън през вратата, прозвучавайки в главата ми като оръдеен изстрел. Нямаше никакви звуци за секунда. Вратата се притвори от силата на изстрела и през дупката във вратата, успях да видя човек с пушка, опряна на рамото му. Стрелях един път през дупката. Вратата се отвори, все още вибрирайки от изстрела от пушката. Хвърлих се на една страна и следващият изстрел от пушката мина през отворената врата.
Пушката стреля отново, причинявайки дъжд от трески. Стрелях още два пъти, уцелвайки мъжа в гърдите и двата пъти. Той залитна, върху дрехите му изби кръв и после падна настрани. Пушката падна на килима, близо до краката му.
Застанах на колене, притискайки гръб в стената на кухнята. Всичко, което можех да чуя беше шума в ушите ми, а после собствената ми кръв връхлетя в главата ми.
Ричард внезапно застана пред вратата, точно като мишена.
— Залегни! Може да не е сам! — не бях сигурна колко силно извиках. Ушите ми още звънтяха.
Ричард приклекна до мен. Мисля, че каза името ми, но нямах време за него. Избутах се нагоре с гръб до стената, държах пистолета с двете си ръце. Той започна да става.
— Стой долу — казах аз. Той го направи. Точка за него.
Можех да видя, че нямаше никой пред мен. Освен, ако нямаше някой скрит в спалнята, стрелецът беше сам. Приближих го бавно с пистолет насочен към него. Ако помръднеше, щях да стрелям отново, но той не го направи. Пушката лежеше върху краката му. Никога не съм виждала някой да стреля през краката си, затова я оставих, където беше.
Той лежеше по гръб, едната му ръка беше преметната през лицето му, другата лежеше до него. Лицето му беше отпуснато в смъртта, очите му бяха отворени и невиждащи. Не се налагаше наистина да проверявам за пулс, но все пак го направих. Нищо. Имаше три дупки в гърдите му. Бях го уцелила още с първия изстрел, но не е било смъртоносно. Това за малко да ми струва живота.
Ричард се приближи до мен.
— Няма никой друг в апартамента, Анита.
Не започнах да споря с него. Ни исках да питам дали е разбрал по миризмата или е чул. Изобщо не ми пукаше. Проверих спалнята и банята просто, за да бъда сигурна и се върнах обратно, за да намеря Ричард, втренчен в мъртвия.
— Кой е той? — попита Ричард.
Така разбрах, че пак мога да чувам. Точка за мен. Все още чувах звънтене в ушите, но то щеше да отмине.
— Не знам.
Ричард ме погледна.
— Дали той е… стрелеца?
— Така мисля. — Във вратата ми имаше дупка, достатъчно голяма да пропълзиш през нея. Все още беше отворена. Вратата на госпожа Прингъл беше затворена, но рамката й беше натрошена така, сякаш огромна захапка беше преминала през нея. Ако е стояла там, би трябвало да е мъртва.
Чух далечен вой на полицейски сирени. Не можех да обвинявам съседите си, че са се обадили на полицията.
— Отивам да проведа няколко разговора, преди да дойдат ченгетата.
— После какво? — попита той.
Погледнах го внимателно. Той беше блед, бялото на очите му се виждаше съвсем малко повече от нормалното.
— После ще отидем с милите полицаи в управлението да отговорим на въпросите.
— Беше самозащита.
— Точно така, но той все още е мъртъв върху моя килим. — Пресякох спалнята, търсейки телефона. Бях малко затруднена да си спомня къде го преместих, ако изобщо го бях местила от нощното му място. Шокът винаги е весело нещо.
Ричард мина през вратата.
— На кого ще се обаждаш?
— Долф и може би на Катрин.
— На дружелюбния полицай разбирам, но защо и на Катрин?
— Тя е адвокат.
— О — каза той. Той хвърли кос поглед към мъртвеца, който продължаваше да кърви на белия ми килим. — Срещите с теб никога не са скучни, признавам ти го.