— Аз те обичам — той внезапно погледна нагоре, с разширени от болка очи. — Аз те обичам.
Задържах очите си широко отворени, така че сълзите да не могат да потекат по бузите ми.
— Знам това и съжалявам.
Той се обърна настрани, все още коленичил. Удари с ръцете си в пода. Блъскаше ръцете си в пода отново и отново, докато кръвта не изцапа белия килим.
Станах на крака. Задържах се над него, страхувайки се да го докосна.
— Ричард, Ричард, недей, моля те, недей — сълзите потекоха и аз не можех да ги спра.
Коленичих до него.
— Ти се нараняваш. Спри! — сграбчих китките му, задържайки кървящите му ръце в моите. Той се вгледа в мен и погледа в очите му беше отчаян, човешки.
Докоснах лицето му нежно, проследявайки белезите от нокти. Той се притисна към мен, сълзите течаха по бузите му. Погледът в очите му ме задържа неподвижна. Устните му погалиха моите нежно. Аз не се отдръпнах, но също така и не го целунах.
Той се отдалечи от мен, само толкова, колкото да види ясно лицето ми.
— Довиждане, Анита — той стана на крака.
Исках да кажа толкова много, но нищо от това нямаше да помогне. Нищо нямаше да го направи по-добро. Нищо нямаше да изтрие какво видях миналата нощ или как ме беше накарало да се почувствам.
— Ричард… Аз… Аз съжалявам.
— Аз също — той отиде до вратата. Поколеба се с ръка на дръжката на вратата. — Аз винаги ще те обичам.
Отворих уста, но не излезе никакъв звук. Нямаше останало нищо за казване, освен това:
— Обичам те, Ричард и съжалявам повече, отколкото мога да ти кажа.
Той отвори вратата и престъпи през нея, без да поглежда назад. Когато вратата се затвори след него, аз седнах на пода, увита в копринения чаршаф. Можех да помириша одеколона на Жан-Клод по коприната, но сега можех да помириша също и Ричард. Неговият афтършейв се беше пропил в чаршафите, в устата ми.
Как можех да го пусна да си отиде по този начин? Как можех да го повикам отново? Седях на пода и не правех нищо, защото не знаех какво да направя.
41
Звъннах в телефонната компания на Едуард и му оставих съобщение. Не можех да остана, където бях. Не можех да остана тук, гледайки опустошената спалня и мислейки за наранените очи на Ричард. Трябваше да се махна. Трябваше да се обадя на Доминик и да му кажа, че няма да отида. Триадата на силата нямаше да проработи без поне двама от нас на линия. Жан-Клод беше в ковчега си, а Ричард вече беше извън картинката. Не бях сигурна какво щеше да се случи с нашия малък триумвират сега. Не ми се вярваше Ричард да застане до нас, наблюдавайки ни да се опипваме с Жан-Клод, ако не се натисках също и с него. Не можех да го обвинявам за това.
Странно, но мисълта за Ричард, правещ секс с Рейна, все още ме караше да позеленявам. Нямах право сега да го ревнувам, но все още го правех, представете си.
Облякох се в черни дънки, черна блуза с къси ръкави и черен блейзер. Трябваше да отида на работа довечера и Бърт щеше да получи удар, ако ме видеше облечена в черно. Смяташе, че ни придава грешен имидж. Майната му. Тази вечер черното отразяваше настроението ми. Браунинга в презраменния кобур, файърстара в помощния кобур „Чичо Майк“, нож на всяка ръка и един на гърба ми. Бях готова за работа.
Бях готова да дам на Едуард още десет минути и после щях да се разкарам от тук. Ако наоколо все още се навърташе някой наемен убиец, почти щях да му се зарадвам.
На вратата се почука.
— Кой е?
— Касандра.
— Влез.
Тя отвори вратата, хвърли един поглед на повреденото легло и се ухили.
— Бях чувала за груб секс, но това е направо абсурдно — беше облечена в дълга бяла рокля, която стигаше почти до глезените й. Бели чорапи и бели ленени обувки завършваха облеклото й. Изглеждаше светла и лятна с дългата коса, падаща надолу по гърба й.
Поклатих глава.
— Ричард го направи.
Усмивката напусна лицето й.
— Открил е, че си спала с Жан-Клод?
— Всички ли знаят? — попитах аз.
— Не всички — влезе в стаята, затваряйки вратата зад себе си. Поклати глава — той нарани ли те?
— Не ме е ударил, ако това имаш предвид, но се чувствам достатъчно тъпо.
Касандра се приближи до леглото, гледайки го. Сграбчи края на рамката. Бутна го с едната си ръка, а с другата го нагласи. Избута няколкостотин килограма дърво и метал така, сякаш бяха нищо. Накрая постави леглото нежно на килима.
Повдигнах едната си вежда.
— Това беше впечатляващо.
Тя се засмя, почти срамежливо.
— Една от допълнителните облаги на това да си върколак е, че лесно можеш да повдигнеш всичко, каквото си пожелаеш.
— Мога да видя ползата от това.