— Кога ще мога да си получа пистолета?
Брансуел се загледа в мен.
— След като балистиците приключат с него, госпожице Блейк. И на ваше място аз бих бил много благодарен, че ще си го получа обратно след всичко това — той поклати глава. — Чух разни истории за вас от полицаите, които са се отзовали на последното обаждане от вашия апартамент. Онова с двете зомбита убийци — той поклати глава отново — Не ме разбирайте погрешно, госпожице Блейк, но мислили ли сте да се преместите на ново място?
— Моят хазяин вероятно ще се опита да ми намекне същото нещо.
— Хващам се на бас, че ще го направи — отговори Брансуел — Съветник, сержант Стор.
— Благодаря ти, че ми позволи да присъствам на това, Брансуел — каза Долф.
— Ти каза, че тя е една от твоите. Освен това познавам Грос и Брейди. Те са били първите офицери на случая със зомбитата. Казаха добри неща за нея. Говорих с поне шест полицаи, които казаха, че госпожица Блейк е спасявала задниците им или е стояла рамо до рамо с тях под огъня и не е мигнала. Това отпуска примката ви, госпожице Блейк, но тя все пак не е безкрайна. Пазете гърба си и гледайте да не застреляте някой невинен свидетел. — Като каза това, той си тръгна.
Долф се втренчи в мен.
— Ще те закарам до вас.
— Ричард ме чака — казах аз.
— Какво става, Анита?
— Казах на Брансуел всичко, което знам.
Катрин стана.
— Анита приключи с отговарянето на въпроси за тази вечер.
— Той е приятел — казах аз.
— Той също така е и полицай — каза Катрин. После се усмихна. — Права ли съм сержант Стор?
Долф се втренчи в нея за минута.
— Това си е чиста истина, госпожо Мезон — Жилет. — Отдръпна се от стената. Гледаше към мен. — Ще поговорим по-късно, Анита.
— Знам — отговорих.
— Хайде — каза Катрин — да се махаме оттук, преди да си променят мнението.
— Не ми ли вярваш? — я попитах.
— Аз съм ти адвокат. Естествено, че ти вярвам.
Погледнах я внимателно. Тя също ме погледна. Аз спечелих. Излязохме навън. Чудех се дали Ричард ще ми повярва. Вероятно не.
5
Двамата с Ричард приближихме колата му, спряна на полицейския паркинг. Той не казваше нищо. Стисна ръката на Катрин и тръгна към колата. Влезе от своята страна. Аз седнах на предната седалка. Ричард запали двигателя и подкара колата.
— Сърдит си за нещо — казах аз.
Той излезе на улицата. Винаги шофираше внимателно, когато беше ядосан.
— За какво бих могъл да съм сърдит? — Сарказмът в думите му беше толкова гъст, че можеше да го гребеш с лъжица.
— Мислиш, че съм знаела, че има убиец в апартамента ми?
Хвърли ми поглед, в който припламваше чист гняв.
— Знаеше. И ме остави да се занимавам с проклетия телевизор. Ти ме отстрани от пътя си, за да се справиш сама със злото.
— Не бях сигурна, Ричард.
— Басирам се, че си била извадила оръжието преди той да стреля.
Свих се.
— По дяволите, Анита, можеше да бъдеш убита.
— Но не бях.
— Това е отговорът ти за всичко. Ако си оцеляла, всичко е наред.
— Това е по-добре от алтернативите.
— Не се шегувай с това — скара ми се Ричард.
— Виж, Ричард, не съм излязла аз да го търся този. Той дойде при мен.
— Защо не ми каза?
— И какво щеше да направиш? Да минеш пръв през вратата? Щеше да напълни гърдите ти с олово, а ти щеше да оцелееш. Как щеше да го обясниш? Веднага щяха да разберат, че си ликантроп. Съвсем лесно щеше да загубиш работата си.
— Можеше да се обадим в полицията.
— И какво щяхме да им кажем? Че Къстард е душил около вратата? Ако се бяха заинтересували, те щяха да поемат изстрелите. Този приятел беше настръхнал като заек. Той стреля през вратата, помниш ли? Не знаеше по кого стреля.
Той зави по Олив булевард, клатейки глава.
— Трябваше да ми кажеш.
— Какво щеше да промени това, Ричард? Освен, че може би щеше да се опиташ да се направиш на герой и ако оцелееш да разбиеш кариерата си.
— По дяволите, по дяволите — той удари с ръцете си волана отново и отново. Когато ме погледна очите му бяха кехлибарени и чужди. — Не се нуждая от защитата ти, Анита.
— Отговорът ми е същия — казах спокойно.
Тишината заля колата като ледена вода. Не беше умрял никой, освен лошият. Действах правилно. Но беше трудно да се обясни.
— Не е за това, че рискува живота си — каза Ричард, — а за това, че се отърва от мен, преди да го направиш. Дори не ми даде шанс. Никога не бих се намесил, докато си вършиш работата.
— Можеш ли да приемеш тази част от работата ми?
— Това е по-близко до твоята трудова характеристика, отколкото до моята.
Размислих върху това за около минута.