Той целуна нежно бузата ми.
— Вземи последния нож, Анита. Вземи го — притисна се към мен, докато го казваше, хапейки нежно лицето ми. Усетих натиска на зъбите му по линията на брадичката ми, по врата ми. Той постави зъбите си отстрани на врата ми, притискайки ги надолу, все по-силно и по-силно, с бавно, нарастващо напрежение. Езикът му облизваше кожата ми.
Не посегнах за ножа. Плъзнах ръцете си през плътната му коса, избутвайки я назад от лицето му. Зъбите му продължаваха да се забиват в кожата ми. Дланите му се плъзнаха под бельото ми, обхващайки голите ми задни части. Настръхнех, после се насилих да се успокоя. Това щеше да свърши работа. Трябваше да свърши работа.
Прекарах пръстите си през лицето му. Зъбите му се забиха достатъчно, за да прокапе първата кръв. Изпъшках и зъбите му се забиха в мен. Плъзнах пръстите си от двете страни на лицето му, прекарвайки ги през бузите му, през веждите му. Той повдигна глава, за да си поеме въздух, очите му бяха разширени и нефокусирани, устните му бяха полуотворени. Помилвах лицето му и го придърпах за целувка. Погалих плътните му вежди. Когато ме целуна, затвори очите си и аз погалих с палци клепачите му. Миглите му потрепнаха срещу кожата ми. Притиснах палците си в двете му очи, забивайки ги, опитвайки се да вкарам пръстите си в мозъка му и да изляза от другата страна.
Габриел се изхвърли назад, пищейки. Ноктите му разкъсаха гърба ми. Задъхах се, но нямах време, за да изкрещя. Изтеглих големия нож от гръбната ножница.
Рейна изкрещя вместо мен.
Забих острието под ребрата на Габриел. Забих го в сърцето му. Той започна да пада назад, но моята тежест приковаваше колената му, така че гърбът му се изви назад, но не успя да падне. Забих острието през него. Почувствах как върхът премина от другата страна.
Внезапно Рейна вече беше до мен, сграбчвайки ме за косата и отхвърляйки ме от него. Прелетях през въздуха, блъснах се във фалшивата стена и продължих нататък. Стената се разцепи. Паднах по корем и се опитах отново да се науча да дишам. Пулсът биеше толкова силно в главата ми, че оглушах за няколко секунди. Тялото ми се възстанови на етапи, позволявайки ми да разбера, че бях ожулена и натъртена, но нищо не ми беше счупено. Така и трябваше да бъде. Два белега и аз внезапно вече бях Анита — човешкият таран. Когато се случи първият път не го бях оценила. Сега го направих. Не бях наранена зле, ура, но все още трябваше да мина покрай Рейна. Всички останали щяха да се отдръпнат и да си потърсят прикритие, ако тя беше мъртва. Въпросът беше как да я докарам до там?
Погледнах нагоре и осъзнах, че бях близо до масата с моите оръжия. Дали бяха заредени? Ако се затичах към тях и не бяха, Рейна щеше да ме убие. Естествено, ако продължавах да си лежа тук и да кървя, тя така или иначе щеше да ме убие.
Чух високите й токчета да се приближават към мен. Изправих се на колене, на крака и тръгнах към масата. Тя все още не можеше да ме види през частичната стена, но можеше да ме чуе. Втурна се от нейната страна на стената на тези нелепи високи токчета.
Сграбчих файърстара и се претърколих през масата, докато се движех. Приземих се на гръб, наблюдавайки я, докато прескачаше масата. Блъснах предпазителя с палец и натиснах спусъка. Пистолетът гръмна в ръката ми и изстрелът я уцели в стомаха. Куршумът изглежда забави движенията й и имах време за още един изстрел, този път по-високо в гърдите й.
Рейна падна на колене, медно — кафявите й очи се разшириха от шока. Тя повдигна едната си ръка и аз се изтеглих назад, лежейки все още на задника и долната част на гърба си. Наблюдавах как очите й угасват, как светлината се изплъзва настрани. Тя падна рязко настрани, дългата й коса се разпиля като кестенява вода по пода.
Тълпата беше офейкала. Само Хайди се беше свила до стената, плачейки, покрила ушите си, сякаш се беше уплашила дали да остане или да избяга.
Изправих се на краката си, използвайки масата за опора. Сега можех да видя тялото на Габриел. Кръв и чиста течност се течаха по лицето от очите му. Тялото му още не беше паднало. Коленичеше в странна пародия на живота, сякаш щеше да отвори очите си и всичко това щеше да се окаже преструвка.
Едуард влезе през покритата врата. Носеше пушка на рамото си. Харли го следваше, носейки автомат. Той огледа стаята и накрая дойде при мен.
— Анита в тази стая ли е?
— Да — каза Едуард.
— Не мога да я разпозная — каза Харли.
— Недей да стреляш. Аз ще я открия вместо теб — той се приближи към мен, очите му ме оглеждаха.
— Колко от тази кръв е твоя? — попита той.
Поклатих глава.
— Как ме откри?
— Опитах се да отговоря на съобщението ти. Никой не знаеше къде си отишла. После никой не знаеше къде е отишъл Ричард, или Жан-Клод или Рейна.