Почувствах писъка на Ричард през мен и този път не се опитах да се боря с него, позволих му да излезе през устата ми. Ако Едуард не ме беше хванал, щях да падна.
— Трябва да отидем и да измъкнем Жан-Клод и Ричард. Веднага!
— Ти дори не можеш да ходиш — каза той.
Сграбчих раменете му.
— Помогни ми и ще тичам.
Едуард не започна да спори, просто кимна и плъзна едната си ръка около кръста ми.
Харли подаде ножовете и браунинга ми на Едуард. Аз бях само на сантиметри, но той не се опита да ме докосне. Гледаше покрай мен така, сякаш не бях там. Може би за него не бях. Срязах крачолите на дънките си, което ме остави само по бельо и найкове от кръста надолу, но сега вече можех да тичам, а ние трябваше да тичаме. Можех да го почувствам. Можех да почувствам силата да нараства в лятната нощ. Доминик беше приготвил острието. Можех да го вкуся. Молех се, докато тичах. Молех се да стигнем навреме.
44
Ние тичахме. Тичах, докато не помислих, че сърцето ми ще се пръсне, прескачайки дървета и провирайки се между неща, които едва чувствах в тъмното, без изобщо да мога да видя. Храстите и плевелите оставяха тънки драскотини по краката ми. Клонка закачи лицето ми и ме накара да се препъна. Едуард ме подхвана. Харли попита:
— Какво е това?
Между дърветата се проблясваше ярък, бял пламък. Не беше огън.
— Кръстове — казах аз.
— Какво? — попита Харли.
— Приковали са Жан-Клод с кръстове — щом думите излязоха от устата ми, знаех, че бяха истина. Побягнах към пламъка. Едуард и Харли ме последваха.
Приближих се до края на сечището с тях зад гърба си. Извадих браунинга, без да мисля за него. Трябваше ми секунда, за да схвана всичко. Ричард и Жан-Клод бяха приковани с толкова много вериги, че не можеха да се движат, какво остава да избягат. На врата на Жан-Клод беше окачен кръст. Той блестеше като уловена звезда, лежаща върху купчината вериги. Някой беше вързал очите му, сякаш се беше уплашил, че блясъкът би могъл да увреди очите му. Което беше странно, след като имаха намерение да го убият. Деликатни убийци.
Устата на Ричард беше запушена. Той беше успял да освободи едната си ръка и с Жан-Клод бяха допрели пръсти, протягайки се, за да продължат да се докосват.
Доминик стоеше над тях в бяла церемониална роба. Качулката беше бутната назад, ръцете му бяха широко разтворени, едната държеше къс меч дълъг, колкото половината ми тяло. В другата му ръка имаше нещо тъмно. Нещо, което пулсираше и изглеждаше като живо. Това беше сърце. Сърцето на Робърт, вампира.
Сабин седеше на каменния стол на Маркус, облечен, както го бях видяла последния път, със спусната качулка, криейки се в сенките. Касандра беше като блестяща белота от другата страна на кръга от сила, оформяща последната точка на триъгълника с нейните двама мъже. Моите двама мъже лежаха приковани към земята.
Насочих браунинга към Доминик и стрелях. Куршумът напусна пистолета. Чух го, видях го, но не стигна до Доминик. Не изглеждаше да е отишъл някъде. Изпуснах дъха си и опитах отново.
Доминик се втренчи в мен. Обраслото му с тъмна брада лице, беше спокойно, абсолютно безстрашно.
— Ти си от мъртвите, Анита Блейк, нито ти, нито някой от тях може да премине този кръг. Дошла си само, за да ги видиш как умират.
— Вие изгубихте, Доминик, защо ще ги убиваш сега?
— Никога няма да успеем отново да открием това, което търсим — каза некромантът.
Сабин проговори, гласът му беше плътен, неумел, сякаш говоренето го затрудняваше.
— Трябва да стане тази вечер — изправи се на краката си и избута качулката назад. Плътта му беше почти изцяло разядена, само тук-там бяха останали кичури коса и гола, разлагаща се плът. Тъмна течност протече от устата му. Може би не му беше останала дори само още една нощ на здрав разум. Но това не беше мой проблем.
— Съветът на вампирите беше забранил на всички ви да се биете помежду си, докато не бъде гласуван законът на Брюстър. Те ще ви убият, защото не сте ги послушали — това беше половинчато предположение, но бях видяла достатъчно господари на града, за да знам колко сериозно приемаха неподчинението. На практика Съветът беше най-големият и най-лошият Господар на града наоколо. Те не биха простили такова нещо.
— Ще използвам този шанс — каза Сабин, всяка дума беше внимателно произнесена, показвайки, колко много му струваше да говори.
— Касандра каза ли ти за моята оферта? Ако не успеем да те излекуваме утре, ще позволя на Жан-Клод да ме бележи. Тази вечер имаш само част от това, което ти трябва за магията. Нуждаеш се от мен, Сабин, по един или друг начин, ти се нуждаеш от мен — не им казах, че вече съм белязана. Те очевидно не го бяха почувствали. Ако знаеха, че вече съм белязана, всичко това, което можех да им предложа беше да умра тази вечер с момчетата.