— Харли, това съм аз, Анита.
Той поклати глава, сякаш прогонваше досадна муха.
— Едуард, все още виждам чудовища. Едуард! — насочи автомата към мен, но знаех, че не мога да го оставя да стреля. Или всичко, или нищо. Вдигнах браунинга и стрелях, преди да имам време да помисля. Първият изстрел го събори на колене — Едуард! — той изстреля един откос, който мина на няколко сантиметра над главите на мъжете. Стрелях отново в гърдите и още един път в главата му, преди да успее да падне.
Приближих се до него с насочено оръжие. Ако помръднеше, щях отново да го прострелям. Той не потрепна. Не знаех нищо за Харли, освен че беше истински луд и много добър с оръжията. Сега нямаше никога и да разбера, защото Едуард не споделяше доброволно информация. Изритах автомата от мъртвата ръка на Харли и тръгнах към другите.
Едуард беше седнал и потриваше задната част на главата си. Наблюдаваше ме да се отдалечавам от мъртвото тяло на Харли.
— Ти ли го направи?
Погледнах лицето му.
— Да.
— Убивал съм хора и за по-малко.
— Аз също — казах аз. — Но ако ще се бием, може ли първо да махнем веригите от момчетата? Вече не усещам Ричард — не можех да произнеса думата мъртъв на глас, все още не.
Едуард се изправи на крака, леко потреперващ, но стабилен.
— Ще се бием по-късно.
— По-късно — казах и аз.
Едуард отиде да седне до приятеля си. Аз отидох да седна до любовника си и другото си гадже.
Сложих браунинга в кобура, махнах кръста от врата на Жан-Клод и го захвърлих между дърветата. Тъмнината внезапно стана кадифена и наситена. Наклоних се, за да махна веригите му и една от връзките22 иззвънтя в главата ми.
— По дяволите — изругах.
Жан-Клод седна, изсипвайки веригите от тялото си като чаршаф. Последно смъкна превръзката от очите си. Вече бях пропълзяла до Ричард. Бях видяла меча да пронизва сърцето му. Той трябваше да е мъртъв, но аз потърсих пулса на шията му и го открих. Туптеше срещу дланта ми като слаба мисъл и аз паднах напред с облекчение. Той беше жив. Благодаря ти, Боже.
Жан-Клод клекна от другата страна на тялото на Ричард.
— Мислех, че не можеш да понесеш докосването му, той ми каза това, преди да вържат устата му. Страхуваха се, че би могъл да повика глутницата си на помощ. Аз вече повиках Джейсън и моите вампири. Скоро ще бъдат тук.
— Защо не мога да го почувствам в главата си?
— Аз го блокирам. Това е страховита рана, а аз съм по-добре подготвен в справянето с такива неща.
Махнах превръзката от устата на Ричард. Докоснах нежно устните му. Мисълта как бях отказала да го целуна по-рано същия ден преряза съзнанието ми.
— Той умира, нали?
Жан-Клод разчупи веригите на Ричард по-внимателно, отколкото своите собствени. Помогнах му да ги махне от отпуснатото му тяло. Ричард лежеше на земята в прогизналата от кръв бяла тениска, с която го бях видяла последният път. Отново си беше само Ричард. Сега не можех да си представя звяра, който бях видяла.
— Не мога да го загубя, не и така.
— Ричард умира, ma petite. Усещам как животът му изтича.
Втренчих се в него.
— Все още ме пазиш да не го усещам, нали?
— Предпазвам те — на лицето му се изписа израз, който не ми харесваше.
Докоснах ръката му. Кожата му беше студена при докосване.
— Защо?
Той се обърна настрани.
Дръпнах го рязко, принуждавайки го да се обърне към мен.
— Защо?
— Дори и само с два белега, Ричард може да се опита да пресуши и двама ни, за да остане жив. Аз предотвратявам това.
— Предпазваш и двама ни ли? — попитах.
— Когато той умре, мога да предпазя един от нас, ma petite, но не и двама ни.
Отново го погледнах.
— Казваш ми, че когато той умре, ще умрете и двамата, така ли?
— Страхувам се, че да.
Поклатих глава.
— Не. Не и двамата. Не всичко наведнъж. Проклятие, ти не би трябвало да бъдеш в състояние да умреш.
— Съжалявам, ma petite.
— Не, можем да споделим сила, точно както направихме, когато съживихме зомбитата и вампирите, както направихме тази вечер.
Жан-Клод рязко се свлече напред, с една ръка върху тялото на Ричард.
— Няма да те завлека в гроба с мен, ma petite. Бих предпочел да мисля, че си жива и здрава.
Забих пръстите си в ръката на Жан-Клод. Докоснах гърдите на Ричард. Потрепващо дихание премина откъм него през ръката ми.
— Ще съм жива, но няма да съм добре. Предпочитам да умра, отколкото да загубя и двама ви.
Той се втренчи в мен за една дълга секунда.
— Не знаеш за какво ме молиш.
— Ние вече сме триумвират. Можем да го направим, Жан-Клод. Можем да го направим, но ти трябва да ми покажеш как.
— Ние сме по-силни отвъд най-дивите ми фантазии, ma petite, но дори ние не можем да измамим смъртта.