— Тя ми е длъжница.
Жан-Клод потръпна, сякаш го болеше.
— Коя ти е длъжница?
— Смъртта.
— Ma petite…
— Направи го, Жан-Клод, направи го. Каквото и да е, каквото и да струва. Направи го, моля те!
Той се свлече върху Ричард, едва успяваше да повдигне главата си.
— Третият белег. Той или ще ни свърже завинаги, или ще ни убие всичките.
Подадох му китката си.
— Не, ma petite, ако това ще бъде единственият ни път, ела при мен — той легна наполовина върху Ричард с ръце разтворени към мен. Легнах в прегръдката му и когато докоснах гърдите му осъзнах, че не усещам пулс. Обърнах се и погледнах лицето му от няколко сантиметра.
— Не ме оставяй.
Среднощно — сините му очи се изпълниха с огън. Плъзна косата ми на една страна и каза:
— Отвори се за мен, ma petite, отвори се и за двама ни.
Направих го, разтваряйки широко ума си, премахвайки всяка преграда, която имах. Паднах напред, невъзможно напред, надолу в един дълъг, тъмен тунел към изгарящия син огън. Болка разкъса мрака като бял нож и се чух да изпъшквам. Усетих зъбите на Жан-Клод да се забиват в мен, устата му да се затваря над кожата ми, смучейки ме, изпивайки ме.
Вятър повя през тази тъмнина, хващайки ме като мрежа, преди да успея да докосна този син огън. Вятърът миришеше на прораснала земя и мухлясала козина. Усетих нещо друго: скръб. Скръбта на Ричард. Неговото ридание. Не от смъртта му, а от моята загуба. Мъртъв или жив, той щеше да ме загуби, а между всичките му недостатъци беше и лоялността му, която го подтикваше отвъд здравият разум. Веднъж влюбен, той щеше да бъде такъв без значение какво беше направила жената. Странстващ рицар, във всеки смисъл на думата. Той беше глупак, но аз го обичах заради това. Жан-Клод обичах напук на себе си. Ричард обичах за това, което е.
Нямаше да го изгубя. Обгърнах се в есенцията му, сякаш се завивах в чаршаф, с изключение на това, че нямах тяло. Задържах го в ума си, в тялото си и му позволих да усети любовта, тъгата ми, съжалението. Жан-Клод също беше там. Почти очаквах да протестира, да се противопостави, но той не го направи. Този син огън се разля нагоре през тунела, за да ни посрещне и светът експлодира във форми и образи, които бяха твърде смущаващи. Части и парченца от спомени, усещания, мисли като три различни пъзела, разбъркани и хвърлени във въздуха и всяко парче, което докосваше, оформяше картина.
Приземих се в гората на четири крака. Миризмите наоколо бяха опияняващи. Забих зъби в нежна китка и тя не беше моята. Наблюдавах пулса изпод врата на жената и мислех за кръв, топла плът и за далечен секс. Спомените идваха бързо, още по-бързо, плуващи като някакъв вид карнавално влакче. Чернота се разля върху образите като мастило във вода. Когато тъмнината изяде всичко, аз плувах за една невъзможна секунда и след това угаснах като пламък на свещ. Нищо.
Дори нямах време да бъда уплашена.
45
Събудих се в пастелно розова болнична стая. Медицинска сестра с подобна розова униформа се усмихваше над мен. Страхът затрептя в мен като фино шампанско. Къде беше Ричард? Къде беше Жан-Клод? Когато най-накрая успях да й задам въпрос, попитах:
— Как се отзовах тук?
— Приятелят ви ви доведе — тя кимна с глава.
Едуард седеше на стол до далечната стена, прелиствайки някакво списание. Погледна към мен и очите ни се срещнаха. Лицето му не изразяваше нищо.
— Едуард?
— Приятелите ме наричат Тед, Анита, знаеш това — усмихна се с онзи вид момчешка усмивка, която можеше да означава само, че се преструваше на Тед Форестър. Това беше единствената легална самоличност, за която бях чувала. Дори и ченгетата мислеха, че той беше този човек Тед. — Сестра, може ли да останем няколко минути насаме?
Сестрата се усмихна, погледна любопитно от единия към другия и излезе, все още усмихвайки се.
Опитах се да сграбча ръката на Едуард и открих, че лявата ми ръка беше залепена за дъска и към нея беше включена система. Сграбчих го с дясната си ръка и той я задържа.
— Живи ли са?
Той се усмихна, леко извиване на устните.
— Да.
Непознато облекчение се разля през цялото ми тяло. Сринах се отново слаба на леглото.
— Какво се случи?
— Пристигна тук, пострадала от ликантропски одрасквания и много гадно вампирско ухапване. Той почти те пресуши, Анита.
— Може би това е била цената, за да ни спаси.
— Може би — отговори Едуард. Седна на ръба на леглото. Якето му се отвори достатъчно, за да покаже презраменния кобур и пистолета. Хвана ме, че го наблюдавам. — Полицията се съгласи, че чудовищата може да искат да си отмъстят. Дори има полицай отвън пред вратата ти.