Сега не държахме ръцете си. Той се втренчи надолу към мен и нещо много студено премина през лицето му.
— Трябваше ли да убиваш Харли?
Започнах да отговарям с да, но спрях сама. Преповторих всичко наум. Най-накрая. Погледнах нагоре към него.
— Не знам, Едуард. Когато ти беше нокаутиран, той не можеше да те види вече. Опитах се да говоря с него, но той не можеше да ме чуе. Започна да вдига автомата — видях празните сини очи на Едуард. — Аз го застрелях. Ти видя тялото. Дори му вкарах един куршум в главата. Последна милост23.
— Знам — лицето, гласът му не изразяваха нищо. Все едно наблюдавах да говори манекен, с изключение на това, че този манекен беше въоръжен, а аз не бях.
— Изобщо не ми хрумна да не стрелям, Едуард. Дори не се поколебах.
Едуард пое дълбоко дъх през носа и го изпусна през устата си.
— Знам, че точно това се е случило. Ако се беше опитала да ме излъжеш, щях да те убия — той се отдалечи, заставайки в долния край на леглото.
— Докато съм невъоръжена? — опитах се да го направя да прозвучи като шега, но не успях.
— Провери си възглавницата.
Плъзнах ръката си отдолу и я извадих с файърстара. Задържах го в скута си, поставяйки го върху покритите си с чаршаф крака.
— Сега какво?
— Дължиш ми един живот.
Погледнах нагоре към него.
— Спасих ти живота снощи.
— Нашите животи не влизат в сметката, бихме се прикривали един друг на всяка цена.
— В такъв случай не знам за какво говориш.
— В някой случай ще се нуждая от помощ като Харли. Следващият път, когато ми трябва помощ, ще се обадя на теб.
Не исках да се съгласявам, защото не знаех в каква каша би могъл да ме забърка Едуард, но не започнах да споря. Гледах в празните му очи, държейки пистолета, който той беше пъхнал под възглавницата ми и знаех, че ще го направи. Ако откажех тази сделка, тази размяна, той щеше да започне да преследва мен и щяхме да разберем един път и завинаги, кой от двама ни беше по-добър.
Втренчих се в пистолета в ръцете си.
— Вече съм извадила пистолета, всичко, което ми остава е да го насоча.
— Наранена си. Нуждаеш се от опора — ръката му стоеше близо до дръжката на неговия пистолет.
Поставих пистолета на чаршафите до мен и погледнах към него. Отпуснах се обратно на възглавниците.
— Не искам да правя това, Едуард.
— Тогава, когато се обадя, ти ще дойдеш?
Замислих се над това за още една кратка секунда, после казах:
— Да.
Той се усмихна с неговата Тед Форестър — „Доброто момче“ усмивка.
— Никога няма да открия, колко си добра наистина, докато не започнеш да преследваш мен.
— Можем да преживеем и без това — казах аз. — Защо ми предлагаш да участвам в лов на чудовища сега? И не ми казвай, че е заради Харли.
— Ти го уби, Анита. Ти го уби, без изобщо да се замислиш. Дори сега в теб няма съжаление, няма съмнение.
Той беше прав. Не се чувствах зле заради това. Беше плашещо, но вярно.
— Значи ме каниш да дойда да си играя, защото вече съм същия социопат като теб?
— О, аз съм много по-добър социопат от теб — каза той. — Аз никога не бих позволил на вампир да забие зъбите си във врата ми. И никога не бих се излизал с някой, който от време на време се окосмява.
— Излизаш ли понякога с някой?
Той просто се засмя с тази дразнеща усмивка, която означаваше, че няма да отговори. Но го направи.
— Дори Смъртта си има нужди.
Едуард на среща? Това беше нещо, което трябваше да видя.
46
Излязох от болницата без постоянни белези. Това беше нещо неочаквано. Ричард беше докоснал с много сериозно лице раните, които Габриел ми беше причинил. Не се налагаше никой да го казва на глас. След месец щяхме да знаем. Докторите ми предложиха да ме вкарат в една от половинчатите превръщачески къщи за първото окосмяване. Би трябвало да е доброволно, но ако един път влезеш вътре е почти невъзможно да се измъкнеш оттам. Казах им, че ще се погрижа сама за себе си. Те ми се скараха, а аз им казах да вървят по дяволите.
Прекарах нощта на първото си пълнолуние с Ричард и глутницата, чакайки да видя дали ще се присъединя към смъртоносния танц. Не го направих. Или бях невероятна късметлийка, или просто както вампирите не можеха да се заразят от ликантропия, така и аз не можех. Ричард нямаше повече какво да прави с мен след това. Не можех да го виня.
Все още го обичах. Мисля, че и той все още ме обича. Обичам и Жан-Клод. Но това не е същия вид любов. Не мога да го обясня, но ми липсва Ричард. Забравях това, докато се намирах в ръцете на Жан-Клод. Но Ричард ми липсваше.
Фактът, че и двамата бяхме обвързани с Жан-Клод не ни помагаше. Ричард инцидентно нахлу два пъти в сънищата ми. Да го имам толкова близо до мен, беше твърде болезнено. Ричард се съпротивляваше, но най-накрая се съгласи да позволи на Жан-Клод да го научи на достатъчно контрол, така че да не се промъква в двама ни. Говори с Жан-Клод повече, отколкото говори с мен.