— Прав си. Една от причините още да се срещаме е, че не се опитваш да ми пробуташ тези мъжкарски глупости. Извинявам се. Трябваше да те предупредя.
Хвърли ми проблясващ поглед. Очите му все още бяха побелели и вълчи.
— Да не би да те победих с аргументи?
— Съгласих се, че не съм права. Ако това е същото нещо.
— Съвсем същото е.
— Тогава си пиши точка.
Той ми се ухили.
— Защо не мога да ти остана ядосан, Анита?
— Ти не си злопаметен, Ричард. Поне един от нас трябва да бъде такъв.
Той влезе на паркинга пред дома ми, за трети път през тази нощ.
— Не можеш да останеш в къщи тази нощ. Вратата е на парчета.
— Знам. — Ако ми се налагаше да напусна апартамента си, защото щях например да пребоядисвам, имах приятели, при които можех да остана, или можех да отида на хотел. Но лошите момчета бяха доказали, че не се интересуват кой може да пострада. Не можех да изложа никого на риск, дори и непознатите в съседната стая в хотела.
— Ела при мен — каза той. Паркира на едно свободно място близо до стълбите.
— Не мисля, че това е добра идея, Ричард.
— Изстрелът от пушка не може да ме убие. Ще се излекувам, защото няма да е сребърен куршум. Колко от другите ти приятели могат да кажат същото?
— Не много — казах тихо.
— Имам къща с двор. Няма да рискуваш живота на невинни свидетели.
— Знам, че имаш двор, Ричард. Прекарала съм достатъчно неделни следобеди там.
— Тогава знаеш, че съм прав — той погледна право към мен, очите му се бяха върнали към нормалния си цвят. — Имам гостна стая, Анита. Не е нужно да е нещо повече от това.
Втренчих се в него от сантиметри. Можех да усетя тялото му като сила, простираща се навън. Това не беше неговата неземна вълча сила. Това беше очевидно физическо привличане. Беше опасно да се съгласявам да отида в къщата на Ричард. Може би не за живота ми, но по други причини.
Ако Джими Пушката беше дошъл с партньор в апартамента ми тази вечер, щях сега да съм мъртва. Толкова се бях концентрирала да го убия, че секунда разсейване можеше да ме довърши. Едуард не беше казал все още не на своя клиент и имах още малко време преди да успеят да намерят някой друг от неговия калибър. Така че, вместо да чакат, те са наели някой местен и евтин, надявайки се, че той ще успее да ме убие и така ще им спести няколкостотин бона. Или може би те ме искаха мъртва много бързо по някаква причина, която все още не разбирах. Така или иначе ме искаха мъртва и това беше дяволски лошо. Когато някой толкова много иска да те убие, обикновено успява. Не днес или утре, но освен ако Едуард и аз не успеем да открием кой е възложителят на поръчката, този ден щеше да дойде скоро.
Продължавах да го гледам отблизо, почти достатъчно близо за целувка. Мислех за това никога повече да не го видя. Никога повече да не го докосна. Никога да не задоволя този растящ глад, който сякаш нажежаваше въздуха, когато бях до него. Докоснах лицето му, плъзвайки леко върховете на пръстите си надолу по бузата му.
— Добре.
— Изглеждаш толкова сериозна. За какво мислиш, Анита?
Протегнах се и го целунах.
— За кръв, смърт и секс. Какво друго има?
Излязохме от колата. Напълних автоматичната хранилка за риби, достатъчно за една седмица. След седем дни, ако наемният убиец още ме преследваше и ако още бях жива, щях да дойда отново. Всичко, което лошите момчета трябваше да направят беше да застанат в засада до аквариума ми и щяха да ме получат, ако са достатъчно търпеливи. Някакси не можех да си представя, че са.
Опаковах някои неща, включително плюшената ми играчка — пингвинът Зигмунд, всички оръжия, които притежавам, някои дрехи, малко багаж за утрешната ми среща с Жан-Клод. Да, може би нямаше да мога да се върна до апартамента за нищо. Оставих съобщение на секретаря на Рони. Обикновено тренирахме навън всяка събота сутрин, но не исках да поставям Рони на огневата линия. Тя е частен детектив, но не е стрелец като мен. Притежаваше някакво уважение към чуждия живот, което можеше да я убие.
Ричард ме чакаше, докато се преобличах. Черни дънки, кралскосиньо полуполо, бели чорапи за бягане със сини ленти, черни Найкове и се почувствах повече като себе си. Сложих кобура на браунинга в куфара си. Той беше основното ми оръжие и ми липсваше. Би ми липсвал и при нормални обстоятелства, но сега ръката направо ме болеше за пистолета. Предполагам, че за това е резервното оръжие. Деветмилиметровият файърстар е добро оръжие и добре пасва в ръката ми. Ръцете ми и без това са малки и повечето по-едрокалибрени оръжия просто са твърде големи за мен. Браунингът беше границата на удобното захващане. Поставих файърстара в кобура за под панталони, готов за кръстосано изваждане, което означаваше, че ще може да се вижда. Не бях сигурна, че тази вечер ми пукаше.