Сложих и двата ножа в каниите за китки. Тези бяха последните два от комплекта, който бях поръчала лично за себе си, с най-високото съдържание на сребро, което е възможно да се сложи в стоманата. Наложи се да заменя два от тях, чудовищата ми ги отнеха. Сложих два нови ножа в куфара си, все още в кутиите им. Бяха хубави и достатъчно остри да разрежат кожа, ако прекараш острието по нея.
Когато поръчвах заместители на ножовете, си поръчах и нещо ново. То беше почти тридесет сантиметра дълго острие, повече меч, отколкото нож. Имах и кожена ножница, позволяваща ножът да стои по дължина на гърба ми, с дръжка под косата ми. Не бях използвала такова преди, но го видях в каталога и не можах да устоя.
Имах още Деринджър, рязана пушка, две пушки-помпи с нормални размери, дванайсети калибър и едно миниузи. Деринджърът, узито и рязаната пушка ми бяха подаръци от Едуард. Не коледни или за рождени дни. Не, когато ходехме заедно на лов за вампири, той ми подаряваше нова играчка. Аз си поисках пушката. Големите пушки не се събираха в нито един куфар или чанта за фитнес. Сложих ги в собствените им транспортни куфарчета с презрамки. Чантите за фитнес съдържаха комплекта ми за лов на вампири и този за вдигане на зомбита. Сложих допълнително амуниции и в двете чанти. Уф, сложих амуниции също и в куфара. Никога не можеш да имаш прекалено много.
Хвърлих поглед на отражението си в огледалото. Пушката беше много очебийна на фона на синята ми блуза. За финал сложих черно яке върху нея. Ръкавите се плъзнаха върху копринената си подплата. Харесвах якето, защото едновременно прикриваше файърстара и не ми пречеше да го извадя. Все още можеше да се забележи, когато се движех, но може би хората нямаше да побегнат с писъци.
Чувствах се гола без браунинга, което беше смешно, имайки предвид, че носех узи в куфара. Но хей, аз спях с браунинга.
Ричард не каза нито дума за двете пушки. Може би щеше да се оплаче от останалите, ако ги беше видял, но той вдигна куфара ми, преметна чантата за фитнес през рамото си, единият куфар с пушката сложи под мишница и ме остави да нося своя дял.
— Можеш ли да носиш и двата куфара? — го попитах.
— Да, но съм шокиран, че попита. Последният път, когато се опитах да нося нещо, без да си ме помолила, почти навря главата ми в една кошница.
— Искам да имам една свободна ръка за пистолета.
— Ах — каза той. — Разбира се — взе другия куфар без повече приказки. Наистина е много проницателен човек.
Госпожа Прингъл излезе пред вратата си, когато тръгвахме. Държеше Къстард в ръцете си. Той изръмжа кратко на Ричард и тя му изшътка.
— Стори ми се, че ви чух отвън. Добре ли си, Анита?
Погледнах косо към дупката в нейната врата.
— Добре съм. Вие как сте?
Тя прегърна Къстард, повдигайки нежното му космато телце към лицето си.
— Ще се оправя. Ще те обвинят ли?
— Не мисля.
— Добре — тя погледна куфарите. Един за дрехите, един за оръжията. — Къде отиваш?
— Мисля, че присъствието ми е малко прекалено опасно, за да съм наоколо в момента.
Тя проучи лицето ми, сякаш се опитваше да прочете мислите ми.
— Колко лошо е този път, Анита?
— Достатъчно лошо.
Тя нежно погали косата ми.
— Бъди много внимателна там навън.
Усмихнах се.
— Винаги. Ти също се грижи за себе си.
— Къстард и аз ще се грижим един за друг.
Погалих Къстард, потърквайки малките му лисичи ушенца.
— Дължа ти кутия кучешки бисквитки, кожена топчице — той облиза ръката ми с тънкия си розов език.
— Когато е възможно, дай ми телефонния си номер — каза тя.
— Когато е възможно, ще се върна.
Тя се усмихна, но бледите й очи останаха притеснени.
Напуснахме, защото така трябваше. Въображението ми винаги е било много добро. Много живо си представях госпожа Прингъл разпръсната срещу стената, възрастното й, грижовно лице издухано настрани. Ако беше отворила вратата в неподходящия момент, нямаше само да си го представям. Твърде близо, дяволски твърде близо.
6
Къщата на Ричард беше една малка тухлена ферма. Изглеждаше като детска къщичка, човек почти очакваше да види майката, която пече сладки в кухнята. Не беше толкова отдалечена от пътя, но имаше достатъчно широк двор от двете страни, а задният двор представляваше един акър гора. Можеше да погледнеш навън, от която и да е страна и да не видиш съседите, освен през зимата, когато оголелите дървета разкриваха далечен поглед през долината. През предния прозорец можеше да видиш ъгъла на съседната къща, наполовина скрит зад занемарени шубраци. Не бях видяла някой да живее в нея, откакто идвах на гости на Ричард. Мястото беше малко изолирано. Ричард го харесваше така и независимо дали ми допадаше или не, сега имах нужда точно от това.