Ричард дойде в кухнята. Косата падаше около раменете му на стегнати, пенести вълни, по-къдрави от френска плетка. Косата му беше кафява, но на светлината се виждаха златни отблясъци, намеци за бронз. Беше се преоблякъл в горско — зелена фланелена риза, с навити около лактите ръкави, откриващи деликатните мускули по долната част на ръцете му. Бях виждала ризата и преди. Беше от висококачествена каша, мека като одеяло при докосване. Беше по дънки и без чорапи. Вървеше с меки, боси стъпки към мен.
Телефонът звънна. Беше около един през нощта. Кой можеше да е, освен Едуард?
— Очаквам обаждане — казах на Ричард.
— Вдигни тогава.
Вдигнах слушалката и наистина беше Едуард.
— Какво става? — попита той.
Разказах му.
— Някой те иска мъртва много бързо.
— Да. Когато си казал не, те са излезли навън и са намерили някакъв евтин местен талант.
— Получили са това, за което са платили.
— Ако бяха двама, Едуард, сега нямаше да съм тук.
— И моите новини няма да те зарадват.
— Колко по-лошо може да стане? — го попитах.
— Отговорих на друго съобщение, точно преди да се обадиш ти. Повишиха офертата на петстотин хиляди долара, ако бъдеш убита до двадесет и четири часа.
— Мили Боже, Едуард, аз не струвам толкова пари.
— Те са разбрали, че си издухала техния стрелец, Анита.
— Как? — попитах аз.
— Още не знам. Опитвам се да открия кой дава парите, но ще ми отнеме малко време. Пазачите, които ограничават достъпа ми до клиента — също.
Поклащах главата си напред-назад.
— Защо има двадесет и четири часов срок за убийството ми?
— Нещо се случва, нещо, при което не искат да им излизаш на пътя, нещо голямо.
— Но какво?
— Ти знаеш какво е то, Анита. Може би не разбираш, че го знаеш, но все пак е така. Нещо, струващо си парите, които плащат, за да те спрат. Не може да са много възможности.
— Не мога да се сетя за нещо такова, Едуард.
— Мисли здраво — каза той — Ще съм там, колкото е възможно по-рано. Пази си гърба. Не карай колата си.
— Защо не?
— Бомби — отговори ми той.
— Бомби — повторих.
— За половин милион долара, Анита, те ще намерят някой добър. Много професионалисти могат да го направят от хубаво, приятно разстояние. С бомба, с далекобойна пушка…
— Започваш да ме плашиш — казах аз.
— Добре, може би ще бъдеш предпазлива.
— Винаги съм предпазлива, Едуард.
— Моите поздравления. Права си, но бъди още по-внимателна. Не очаквах да опитат местен стрелец.
— Притеснен си — констатирах аз.
Той замълча за секунда.
— Можем да те пазим като изкарваме убийците от играта, но в крайна сметка трябва да стигнем до човека с парите. Колкото и дълго договорът да е там, ще продължат да се намират, такива, които да го приемат.
— Това са просто прекалено много пари, за да ги подминат — уточних аз.
— Повечето професионалисти няма да приемат задача с краен срок — каза той — Някои от по-добрите вече са извън играта, заради крайния срок. Аз не бих приел задача със специални условия.
— Чух едно „но“ накрая — казах аз.
Той се засмя тихо.
— За половин милион долара, хората могат да нарушат правилата си.
— Не ме облекчи особено.
— Не това беше целта — отбеляза той. — Ще бъда при вас с Ричард утре рано сутринта.
— Знаеш ли къде е домът му?
— Мога да го открия, но нека не си играем игрички. Кажи ми адреса.
Направих го.
— Бих ти препоръчал да стоиш вътре, но ти се срещаш с Ричард от месеци. Добрият убиец скоро би те открил. Не знам дали ще си на по-сигурно вътре или в движение.
— Опаковах си повечко оръжия и съм по-параноична от обикновено.
— Добре. Ще се видим утре.
Той затвори и аз прикрепих бръмчащата слушалка.
Ричард ме зяпаше объркано.
— Да не би да те чух да казваш „двайсет и четири часов срок за убийството ти“?
Оставих телефона.
— Страхувам се, че да. — Натиснах бутона за съобщенията на секретаря му по навик. Той забръмча, докато се пренавиваше.
— Защо, за бога? — попита Ричард.
— Иска ми се да знаех.
— Спомена два пъти парите. Колко са?
Казах му.
Той седна на един от кухненските столове, гледайки шокирано. Не можех да го обвинявам.
— Анита, не ме разбирай погрешно. За мен ти струваш много повече, но защо някой ще плаща половин милион долара, за да те убие?
За някой, който не знаеше нищо за наемните убийци, той зададе големия въпрос съвсем точно. Приближих се до него. Прокарах пръстите си през косата му.
— Едуард, каза, че аз трябва вече да знам какво е голямото събитие; че нямаше да струвам толкова пари, да имам такъв краен срок, освен ако вече не съм забъркана в кашата.