— Знаеш защо съм тук, Хайди — каза той — Къде е Стивън?
— Те нямаше да го наранят — каза тя. — Имам предвид, брат му е тук. Собственият му брат няма да позволи да го наранят, нали така?
— Звучиш така, сякаш се опитваш да убедиш себе си, не нас — казах аз.
Очите й отскочиха на мен.
— Ти трябва да си Анита Блейк — тя погледна към наблюдателите зад гърба си. — Моля те, Ричард, просто си върви. — Аурата от енергия около нея вибрираше твърдо, с почти видимо трептене във въздуха. Кожата ми настръхна все едно ме лазеха мравки.
Ричард се приближи близо до нея.
Хайди потръпна, но се задържа на мястото си.
Ричард плъзна ръката си точно над лицето й, не достатъчно близо да докосне кожата й. Когато помръдна ръката си, енергията около нея утихна като спокойна вода.
— Всичко е наред, Хайди. Знам в каква ситуация те е поставил Маркус. Искаш да се присъединиш към друга глутница, но той трябва да ти даде разрешение. За да го получиш трябва да правиш каквото той ти каже или си в капан. Каквото и да се случи няма да го използвам срещу теб.
Тревогата се оттече надалеч. Нейната неземна енергия утихна, докато започна едва да се усеща. Сега почти можеше да мине за човек.
— Много впечатляващо.
Един мъж пристъпи напред. Беше висок метър и деветдесет, може би и деветдесет и пет, главата му беше плешива като яйце, само тъмните му вежди подчертаваха бледите му очи. Черна тениска се опъваше върху мускулите по ръцете и кръста му, сякаш беше черупка на насекомо, която всеки момент ще се разцепи и ще освободи чудовището. Енергията вреше около него като лятна жега. Той пристъпи с уверената походка на хулиган и силата, пролазваща по кожата ми каза, че той може да се превърне всеки момент.
— Този е нов — казах аз.
— Това е Себастиян — отговори ми Ричард — Той се присъедини към нас, след като Алфред умря.
— Той е новият бияч на Маркус — прошепна Хайди. Тя отстъпи назад, наполовина между двамата мъже, гърбът й беше обърнат към завесата, през която влязохме.
— Предизвиквам те, Ричард. Аз искам да бъда Фреки.
Просто така капанът щракна.
— Не се бий с него — казах аз.
— Трябва да отговоря на предизвикателството.
Стрелнах поглед към Себастиян. Ричард не е дребен мъж, но изглеждаше малък, застанал до Себастиян. Ричард нямаше да отстъпи, за да спаси себе си. Но за някого другиго…
— И ако бъдеш убит, къде ме поставя това мен? — попитах аз.
Той погледна към тях, всъщност гледайки мен. Обърна се обратно към Себастиян.
— Искам свободно преминаване за Анита.
Себастиян се ухили и тръсна главата.
— Тя е доминираща. Няма безопасно преминаване. Тя е поела риск, точно като всеки от нас.
— Тя не може да приема предизвикателство. Тя е човек.
— Щом умреш, ще я превърнем в една от нас — заяви Себастиян.
— Рейна ни забрани да превръщаме Анита в лукой — намеси се Хайди.
Кръвнишкият поглед, който Себастиян й хвърли я накара да се свие срещу завесата на вратата.
— Това истина ли е? — попита Ричард.
— Истина е. — Себастиян ръмжеше. — Можем да я убием, но не можем да я направим част от глутницата — той се ухили, един кратък проблясък на зъби. — Така че просто ще я убием.
Извадих файърстара, използвайки тялото на Ричард, за да прикрия движението от ликантропите. Бяхме в беда. Дори с узито, не можех да ги избия всичките. Ако Ричард успееше да убие Себастиян, можехме да овладеем ситуацията, но той щеше да се опита да не го убива. Другите превръщачи ни наблюдаваха с търпеливи, алчни очи. Това трябва да е бил планът през цялото време. Трябваше да има някакъв изход.
Имах идея.
— Всички биячи на Маркус ли са такива задници?
Себастиян се обърна към мен.
— Това обида ли беше?
— Ако имаш нужда да питаш, тогава наистина беше.
— Анита — каза Ричард бавно и внимателно. — Какво правиш?
— Защитавам се — отговорих аз.
Очите му се разшириха, но той не отмести поглед от големия върколак. Ричард разбра. Нямаше време за спорове. Себастиян пристъпи напред, големите му ръце се свиха в юмруци. Опита се да заобиколи Ричард, за да стигне до мен. Ричард се премести пред него. Изпъна ръката си, с дланта навън, както беше направил с Хайди и собствената му мътна сила се изля надолу, изтичайки като вода от разбита чаша. Никога не бях виждала нещо такова. Да успокои Хайди беше едно. Да принуди ликантроп да преглътне такава енергия, беше съвсем друго.
Себастиян направи крачка назад, почти залитайки.
— Ти копеле.
— Ти не си достатъчно силен, за да ме предизвикваш, Себастиян. Никога не забравяй това — каза Ричард. Гласът му още беше спокоен, но с едва прикрит гняв отдолу. Това беше разумен глас, глас за преговори.