Стоях зад Ричард, с файърстара притиснат до крака ми, толкова незабележим, колкото можех да го направя. Боят беше приключен и моята малка проява на ненужна храброст не беше необходима. Бях подценила силата на Ричард. Щях да се извиня по-късно.
— Сега, къде е Стивън? — попита Ричард.
Строен черен мъж пристъпи горделиво напред, движейки се като танцьор в блещукащият поток на собствената си енергия. Косата му беше сплетена на дълги до раменете плитчици, с цветни мъниста, закачени в тях. Чертите му бяха дребни и изящни, кожата му беше с богат, плътен кафяв цвят.
— Може би си способен да ни контролираш един по един, Ричард, но не и всички ни едновременно.
— Ти беше изхвърлен от последната си глутница, защото си предизвиквал неприятности, Джамил — каза Ричард. — Не прави същата грешка два пъти.
— Няма. Маркус ще спечели този бой, защото ти имаш шибано състрадателно сърце. Все още не си го хванал, Ричард. Ние не сме Млади Републиканци. — Джамил спря на около осем стъпки. — Ние сме глутница върколаци и не сме хора. Ако не приемеш това, ще умреш.
Себастиян отстъпи назад, за да застане край Джамил. Останалите ликантропи се приближиха напред зад двамата мъже. Тяхната обединена енергия се изля навън, запълвайки стаята като вряла вода с пираня в нея. Силата премина по кожата ми като слаби електрически искри. Разцъфтя в гърлото ми, докато не ми стана трудно да дишам и косата ми настръхна.
— Ще побеснееш ли, ако убия някой от тях? — попитах аз. Гласът ми прозвуча дрезгав и сипкав. Приближих се на стъпка зад Ричард. Силата му се изливаше върху мен като нещо живо. Щеше да е впечатляващо, но срещу нас стояха двайсет ликантропи и ефектът се губеше.
Писък разцепи тишината и аз подскочих.
— Анита — каза Ричард.
— Да.
— Иди вземи Стивън.
— Това неговият писък ли беше? — попитах аз.
— Иди и го доведи.
Погледнах групата ликантропи и попитах:
— Ще можеш ли да задържиш това?
— Мога да ги задържа.
— Не можеш да задържиш всички ни — каза Джамил.
— Напротив — отговори Ричард — Мога.
Писъкът прозвуча още веднъж, по-силен, по-настоятелен. Звукът идваше от вътрешната част на плевнята, където сградата е била разделена на стаи. Там имаше импровизиран коридор. Погледнах натам, после се поколебах.
— Ще побеснееш ли, ако убивам хора?
— Направи каквото трябва — каза той. Гласът му се промени, започна да спада, с намек за ръмжене в него.
— Ако убие Рейна с пистолет, все още няма да бъде твоя лупа — каза Джамил.
Втренчих се в гърба на Ричард. Не знаех дали съм готова да се кандидатирам за тази работа.
— Тръгвай, Анита. Сега — гласът му преминаваше в ръмжене. Не се налагаше да добавя: побързай. Знаех тази част. Може би беше достатъчно силен да ги забави, но не можеше да ги победи всичките.
Хайди се приближи до мен, зад гърба на Ричард. Той не й обърна никакво внимание, сякаш не я беше разглеждал като опасност. Тя не беше силна, но няма нужда да си силен или дори здрав, за да промушиш някого в гърба, с нокти или с нож, нима това има значение? Насочих пистолета към нея. Тя застана на сантиметри от Ричард и той не направи нищо. Пистолетът ми беше единственото нещо, пазещо гърба му. Дори сега той вярваше на Хайди. Точно в тази минута не трябваше да се доверява на никого, освен на мен.
— Габриел е с Рейна — каза тя. Каза името му така, сякаш се страхуваше от него.
Габриел дори не беше член на глутницата. Той беше леопардлак. Макар че беше един от любимите актьори на Рейна. Той участваше в нейните порно филми и дори в един снъф филм. Почти щях да я попитам от кого се страхува повече: от Рейна или от Габриел. Но нямаше значение. Щях да застана срещу двама им заедно.
— Благодаря — казах на Хайди.
Тя кимна.
Тръгнах към коридора и към източника на писъците.
8
Влязох в коридора и последвах звуците на гласовете до втората врата отляво. Чух поне два различни мъжки гласа, меки, мърморещи. Не можех да разбера думите. Писъците се промениха във викове:
— Спрете, моля ви, спрете. Не! — гласът също беше мъжки. Освен, ако не измъчваха повече от един човек тази вечер, това трябваше да е Стивън.
Поех си дълбоко въздух, изпуснах го и докоснах вратата с лявата си ръка, пистолетът беше в дясната. Искаше ми се да познавах разположението на мебелите в стаята. Стивън изкрещя:
— Моля ви, недейте!
Достатъчно. Отворих вратата, блъскайки я в стената, за да съм сигурна, че зад нея няма никой. Исках да огледам стаята, но това, което видях на пода ме замрази като някакъв леден кошмар. Стивън лежеше по гръб, бялата му роба беше отворена, разкривайки голото му тяло. Кръвта течеше надолу по гърдите му в тънки алени ивици, макар че нямаше видими рани. Габриел държеше ръцете на Стивън, зад гърба му, сякаш бяха заковани, притискайки надолу тялото му. Дългата до кръста руса коса на Стивън се виеше около обвития в кожа скут на Габриел. Габриел беше гол от кръста нагоре, сребърен пръстен минаваше през дясното му зърно. Къдравата черна коса падаше над очите му и когато погледна нагоре към мен, изглеждаше сляп.