Те се обърнаха с гръб. Бях почти разочарована. Узито със сребърни амуниции, можеше да направи точно това, което бях казала, че може. Можех да ги прережа, да ги убия, без объркване, без суетене, само дяволска бъркотия. Исках ги мъртви. Втренчих се в тях за един удар на сърцето и помислих за това, помислих да натисна спусъка и да спася всички ни от много неприятности.
Рейна се отдръпна, дърпайки Габриел с нея. Тя ми хвърли поглед през рамо, докато се движеше към стената, където огромният вълк лежеше зашеметен. Рейна ме погледна и видях на лицето й знанието, за това колко близо е била. Мисля, че до този момент тя не е разбираше, че мога да я убия и да не си загубя съня от това. По дяволите, да я оставя жива, щеше да ме лиши от повече сън.
Шумен писък долетя от другата стая. Крещящ, вибриращ през плевнята. Имаше момент на задъхано мълчание, после ръмжене, писъци. Подът потръпна от удара на далечни тела. Ричард се биеше без мен.
Рейна се усмихна към мен.
— Ричард се нуждае от теб, Анита. Отиди при него. Ние ще се погрижим за Стивън.
— Не благодаря.
— Ричард може да умре, докато губиш време.
Страхът плъзна по мен като студен душ. Тя беше права. Бяха го примамили тук да умре. Поклатих глава.
— Ричард ми каза да взема Стивън и точно това трябва да направя.
— Не мислех, че приемаш заповеди толкова послушно — каза тя.
— Приемам тези, които харесвам.
Стивън се беше свил настрани, издърпвайки робата около тялото си. Брат му седеше зад него, галейки косата му и мърмореше:
— Всичко е наред, Стивън. Не си ранен.
— Разкарай се от него, кучи син такъв.
Той отвори робата на Стивън, показвайки гърдите му. Стивън се опита слабо да придърпа робата обратно. Брат му го плесна леко през ръцете. Издърпа ги от кървавите му гърди. Кожата беше перфектна. Разрезът вече беше зараснал, което означаваше, че цялата кръв беше на Стивън.
— Махни се от него, веднага, или ще те издухам оттук.
Той се отстрани от него, очите му бяха разширени. Беше ми повярвал. Това беше добре, защото беше истина.
— Хайде, Стивън. Трябва да вървим.
Той повдигна главата си и ме погледна, сълзи се плъзгаха надолу по бузите му.
— Не мога да стана.
Той опита да пълзи към мен, но се срина на пода.
— Какво си му дала? — попитах аз.
— Нещо, което да го успокои — каза Рейна.
— Ти, кучко.
Тя се усмихна.
— Именно.
— Върви и застани до тях — казах на брат му.
Мъжът обърна лицето си към мен, приликата му със Стивън беше поразителна.
— Нямаше да им позволя да го наранят. Щеше да му хареса, ако само си го беше позволил.
— Той е ранен, ти кучи син! Сега застани там, веднага, или ще те убия. Разбра ли ме? Ще те убия и ще съм щастлива да го направя.
Той стана на краката си и отиде да застане до Габриел.
— Подсигурих се, така че никой да не го нарани — каза спокойно той.
Стените потръпваха. Чуваше се шум от цепещо се дърво. Някой беше хвърлен през стената на стаята до нас. Исках да ни изкарам от тук.
Исках да се отида при Ричард. Но ако бях невнимателна, никога нямаше да го направя. Ричард не беше единственият, на когото имаше опасност да му разкъсат гърлото.
С толкова много ликантропи, в толкова малка стая, те си оставаха твърде близо. Можеха да скочат върху мен, ако се опитах да помогна на Стивън да стане, но с автомата в ръка, можех да се хвана на бас, че повечето от тях ще са мъртви, преди да ме хванат. Това беше приятна мисъл.
Мярнах файърстара в далечния ъгъл. Вдигнах го и го прибрах в кобура, без да ги изпускам от поглед. Практика, практика, практика. Държах автомата изваден. Просто ме караше да се чувствам по-добре.
Коленичих до Стивън, без да премествам очите си от другите. В крайна сметка ми беше трудно да не погледна надолу, но бях толкова дяволски близо до тях. Вълкът можеше да бъде невероятно бърз и не мислех, че Рейна щеше да ме спаси за втори път.
Бях щастливка, че не ме искаше ранена. Поставих ръката си около кръста на Стивън и той се опита да прехвърли ръцете си около врата ми. Аз станах, а той беше почти мъртво тегло, но двамата заедно успяхме да се задържим изправени и с моя помощ Стивън се закрепи на краката си. Радвах се, че беше мой ръст. По едър щеше да е по-тежък. Робата му се разтвори, той махна едната си ръка от врата ми и се опита да я завърже, но не успя да го направи. Започна да маха и другата си ръка от раменете ми.
— Остави я, Стивън, моля те. Трябва да тръгваме.
— Не искам хората да ме гледат — той ме погледна от няколко сантиметра, лицето му беше разсеяно и нефокусирано от лекарството, но самотна сълза се плъзна от ъгъла на едното му метличино синьо око. — Моля те — каза той.