Выбрать главу

По дяволите. Прегърнах го през кръста и казах:

— Давай.

Втренчих се в Рейна, докато той се завързваше тромаво и бавно от лекарствата, с които го беше приспала. Той изскимтя тихо дълбоко от гърдите си, след като успя да се справи.

— По някакъв начин ти си също толкова сантиментална като Ричард — каза тя. — Но ти можеше да ни убиеш, всички ни, дори и брата на Стивън и да не почувстваш нищо.

Срещнах нейните медно — кафяви очи и казах:

— Щях да почувствам нещо.

— Какво? — попита тя.

— Безопасност — казах аз.

Върнах ни до отворената врата и се огледах назад, за да бъда сигурна, че нищо не идваше зад мен. Когато погледнах обратно към тях, Габриел се беше преместил напред, но Рейна беше сложила ръката си върху неговата, спирайки го. Гледаше към мен така, сякаш не ме беше виждала никога преди. Сякаш я бях изненадала. Предполагам, че беше взаимно. Знаех, че е повратлива, но дори в най-дивите си сънища не можех да я обвиня, че е ударила някой от собствените си хора.

Стивън и аз отстъпихме назад в коридора и там си поех дълбоко въздух, чувствайки се сякаш нещо в гърдите ми липсва. Звукът от боя ни връхлетя. Искаш да изтичам и да се включа в него. Ричард беше жив, защото иначе нямаше да продължават да се бият. Имахме още време. Трябваше да имаме.

Обърнах се към Рейна.

— Не показвай лицето си навън, докато не излезем или ще ти го прострелям.

От стаята не последва отговор. Тръгнах да взема Ричард.

Стивън се спъна и почти събори и двама ни на земята. Увисна на раменете ми, ръцете му се стегнаха около врата ми, после успя да застане по-стабилно на краката си.

— С теб съм. Стивън?

— Добре съм. Просто ме измъкни от тук — гласът му звучеше слабо, едва доловимо, сякаш губеше съзнание. Аз не можех да го нося и да стрелям или поне не исках да опитвам. Хванах по-стегнато кръста му и казах:

— Остани с мен, Стивън и ще те измъкна от тук.

Той кимна, дългата му коса се изсипа, покрай лицето му.

— Добре. — Самотната думичка едва се чу покрай звука от боя.

Излязох в главната зала, а там всичко беше в хаос. Не можех да видя Ричард. Имаше прекалено много тела, ръце, крака, една променена форма се извисяваше над останалите, един човеко — вълк, висок почти два и десет. Ричард изпъна ръка, която беше прекалено дълга, за да е човешка и не достатъчно окосмена, за да е вълча, изпод един върколашки гръклян. Съществото изкряка, плюейки кръв.

Вълк, дълъг почти колкото Ричард беше висок, се метна на гърба му. Ричард залитна, но не падна. Муцуната заби зъби в рамото му. Космати лапи и човешки ръце го сграбчиха от всички страни. Мамка му. Пуснах един откос в дървения под. Щеше да изглежда по-впечатляващо, ако бях стреляла в лампите над главите ни, но куршумите падат надолу със същата скорост, с която се издигат и нагоре и не ми се искаше да ме удари собственият ми рикошет. Да държа автомата с една ръка беше грешка. Задържах го и прокарах линия от мен до леглото. Всички замръзнаха стреснати. Ричард изпълзя от тълпата, кървейки. Изправи се на крака, залитайки малко, но със собствени сили. В никакъв случай нямаше да мога да ги влача и двамата, него и Стивън, държейки насочен автомата.

Той спря пред завесата, чакайки ме да отида при него. Стивън увисна върху мен, ръцете му се отпуснаха. Мисля, че припадна. Това беше една агонизиращо бавна разходка до Ричард. Ако се спънех и паднех, щяха да ми се нахвърлят. Наблюдаваха ме как се движа, с човешки и вълчи очи, но в тях нямаше нищо друго. Наблюдаваха ме, сякаш се чудеха каква съм на вкус и щяха с наслада да проверят.

Гигантският мъж — вълк проговори, косматите му челюсти, бяха твърде неудобни за човешките думи.

— Не можеш да ни избиеш всичките, човеко.

Той беше прав. Повдигнах малко автомата.

— Това е истина, но кой ще дойде пръв насам?

Никой друг не се помръдна, докато се придвижвах. Когато стигнах до Ричард, той взе Стивън от мен, прегръщайки го сякаш беше дете. Кръв се стичаше по лицето му от разрез на челото. Покриваше го наполовина като маска.

— Стивън няма да се върне тук, никога — каза Ричард.

Човекът — вълк проговори отново:

— Ти не си убиец, Ричард. Това е твоята слабост. Дори и да доведем Стивън тук отново, ти няма да ни убиеш заради това. Ще ни нараниш, но няма да ни убиеш.

Ричард не каза нищо. Това беше чистата истина. По дяволите.

— Аз ще те убия — казах аз.

— Анита, не разбираш какво казваш — обърна се Ричард.

Хвърлих поглед към него, после отново погледнах чакащата тълпа.

— Убиването е всичко, което те разбират, Ричард. Ако ти не би ги убил, Стивън няма да е в безопасност. А аз искам да е в безопасност.