— Не е ли много рано сутринта за такава блузка?
— Изчакай докато видиш как ще съм облечен за таз вечерното откриване на танцовия клуб на Жан-Клод.
— Може да не успея да го направя — казах аз.
Той завъртя очи.
— Прекара една нощ под покрива на Ричард и отменяш срещата с Жан-Клод — той поклати глава. — Не мисля, че това е добра идея.
— Виж, никой от тях не ме притежава, разбра ли?
Джейсън се отдръпна и задържа ръцете си в пародия на капитулация.
— Хей, не застрелвай вестоносеца. Знаеш, че това ще ядоса Жан-Клод и знаеш, че той ще си помисли, че си спала с Ричард.
— Не съм.
Той погледна към затворената врата.
— Знам това и съм шокиран, Анита, от избора ти на партньор за леглото.
— Когато кажеш на Жан-Клод, че съм спала със Стивън, направи го, така че да си абсолютно сигурен, че той ще разбере — само сме споделяли леглото и нищо друго. Ако Жан-Клод причини неприятности на Стивън, заради твоите игрички на думи, аз ще се ядосам. А ти не искаш да ме ядосваш, Джейсън.
Той ме погледна за един или два удара на сърцето. Нещо се плъзгаше зад очите му, неговият звяр беше изпълнен с живот, само на едно докосване от мен. Джейсън прокарваше тънка резка там, където Габриел изписваше ясна черта. Едно очарование изпълнено с опасност и болка. Освен това си беше истински трън в задника. Джейсън беше приемлив, нелошо момче, въпреки всичко. Габриел беше перверзен, но характерът му беше същия като на Джейсън, само леко усилен. След всичко, което видях предната вечер, се чудех какво ли Джейсън мисли за забавление. Бях почти сигурна, че няма да го одобря, но не бях сто процента сигурна, което може да ви каже нещо за Джейсън.
— Наистина ли си извадила автомат на Рейна и Габриел снощи?
— Да, направих го.
Жена излезе от спалнята на Ричард под планина от кърпи. Тя беше около метър шейсет и осем, с къса кафява коса, толкова къдрава, че нямаше как да е естествена. Тя носеше маскировъчни панталони и пуловер с къси ръкави. Сандали с отворени пръсти, допълваха екипировката й. Огледа ме отгоре до долу, почти неодобрително или може би незаинтересувано.
— Ти трябва да си Анита Блейк.
— А ти си?
— Силви Баркър — тя протегна ръка и аз я поех. В момента, в който докоснах ръката й, знаех какво е. — С глутницата ли си? — попитах аз.
Тя изтегли ръката си обратно и премигна към мен.
— Кой може да ти е казал?
— Ако се опитваш да минеш за човек, не докосвай някого, който знае как се усещат ликантропите. Силата ти кара кожата ми да настръхва.
— Тогава няма да си губя времето да се крия. — Силата й ме заля, наводни всичко около мен, изливайки се подобно на взривът от топлинна енергия, след като отворите вратата на фурната.
— Впечатляващо — казах аз, внимавайки гласът ми да остане спокоен.
Тя ми подари малка усмивка.
— Това си е почти комплимент, идвайки от теб. Сега, трябва да занеса тези кърпи в кухнята.
— Какво е станало? — попитах аз.
Силви и Джейсън размениха погледи. Тя поклати глава.
— Знаеш ли, че Ричард беше ранен? — направи го да звучи като въпрос.
Стомахът ми се сви на възел.
— Той каза, че ще се оправи.
— Ще го направи — каза тя.
Усетих, че пребледнявам.
— Къде е той?
— В кухнята — отговори ми Джейсън.
Не се затичах, не беше толкова далеч, но ми се искаше. Ричард седеше пред кухненската маса, без тениска, с гръб към мен. Гърбът му представляваше голямо количество пресни белези. Имаше следа от ухапване на лявото му рамо, където парче месо липсваше. Доктор Лилиан попиваше кръвта от гърба му с кухненската кърпа. Тя беше дребна жена в средата на петдесетте с прошарена коса, подстригана късо. Беше превързвала моите собствени рани два пъти преди това, единият път беше космата и изглеждаше като гигантски човеко — плъх.
— Ако се беше обадил за медицинска помощ снощи, нямаше да трябва да правя това, Ричард. Не ми харесва да причинявам на пациентите си болка.
— Маркус беше на повикване снощи — каза Ричард — Предвид обстоятелствата реших, че е по-добре да мина без лекарска помощ.
— Можеше да оставиш някой да почисти и превърже раните.
— Да, Ричард, можеше да ме оставиш да ти помогна — казах аз.
Той погледна назад през рамо, косата се виеше около лицето му. Имаше превръзка на челото си.
— Получих достатъчно помощ за една нощ.