— Защо? Защото съм жена, или защото знаеш, че съм права?
Лилиан сложи малък сребърен нож в долната част на белега от нокът. Тя плъзна острието по раната, отваряйки я отново. Ричард си пое дълбоко въздух и после го изпусна.
— Какво правиш? — попитах аз.
— Ликантропите се самолекуват, но понякога без медицинска помощ ни остават белези. Повечето от раните са се излекували, но някои от тях са толкова дълбоки, че се нуждаят от няколко бода, преди кожата да е започнала да зараства, затова ги отварям наново и ще ги зашия правилно.
Силви подаде на доктор Лилиан кърпите.
— Благодаря ти, Силви.
— За какво се карате вие влюбени птички? — попита Силви.
— Нека Ричард ти каже, ако иска.
— Анита е съгласна с теб — каза Ричард. — Тя мисли, че трябва да започна да убивам хора.
Преместих се напред, там, където можеше да ме вижда, без да се налага да се извива. Облегнах се на шкафовете и се опитах да гледам лицето му, а не как Лилиан плъзгаше ножа.
— Не искам да започнеш да убиваш безразборно, Ричард. Само покрий собствените си заплахи. Убий един и останалите ще се укротят.
Той ме погледна, възмутен.
— Имаш предвид да им дам пример с един от тях?
Казано по този начин, звучеше студенокръвно, но истината си е истина.
— Да, това имах предвид.
— О, аз я харесвам — каза Силви.
— Знаех си, че ще го направиш — каза Джейсън. Те размениха поглед, който не успях напълно да схвана, но изглежда, че дяволски ги забавлявах.
— Пропуснах ли шегата?
И двамата поклатиха глави.
Оставих ги. Ричард и аз все още се карахме и започвах да си мисля, че този спор няма да има край. Той потрепери, когато докторката отвори още една от раните му. Тя само вкарваше ножа тук и там, но това беше повече, отколкото бих искала да усетя на собствен гръб. Не харесвам ножовете.
— Без обезболяващи? — попитах.
— Анестезията не ни понася добре. Метаболизма ни е прекалено бърз — отговори ми Лилиан. Тя избърса ножа в една от чистите кърпи и каза — Един от ноктите е разкъсал дънките ти. Свали ги, за да мога да го погледна.
Хвърлих поглед към Силви. Тя ми се усмихваше.
— Не ме мисли. Аз харесвам момичета.
— За това се смеехте вие двамата — казах на Джейсън.
Той кимна, усмихнат щастливо.
Поклатих глава.
— Другите сигурно ще са тук скоро за срещата. Не искам задника ми да е на показ за всеки, който влезе през вратата. — Ричард се надигна. — Нека довършим това в спалнята. — Имаше линия от белези като дупчици по ключицата си. Спомних си, че човекът — вълк го беше повдигнал с ноктите си миналата нощ.
— Можеше да бъдеш убит — казах аз.
Той ме погледна.
— Но не бях. Нали това казваш винаги?
Мразех да използват думите ми срещу мен.
— Можеше да убиеш Себастиян или Джамил и останалите нямаше да ти скочат.
— Започна вече да решаваш и кого аз трябва да убия — гласът му беше изпълнен с гняв.
— Да — казах аз.
— Тя всъщност направи много добър избор — каза Силви.
Ричард обърна своите тъмни, тъмни очи към нея.
— Ти не се бъркай в това.
— Ако беше просто любовен скандал, Ричард, нямаше — каза Силви. Тя се изправи пред него. — Но Анита не казва нищо, което аз не съм казвала. Това е, което повечето от нас те умоляват да направиш. За няколко месеца си мислех, че ще стане по твоя начин. Надявах се, че си прав, но това не свърши работа, Ричард. Независимо дали си алфа мъжкар или не си.
— Това предизвикателство ли е? — попита той. Гласът му стана много нисък. Силата се вля в стаята като горещ вятър.
Силви отстъпи назад.
— Знаеш, че не е.
— Знам ли? — попита той. Енергията в стаята се извиваше, нараствайки като електрическа искра. Космите по ръцете ми настръхнаха предупредително.
Силви спря да отстъпва назад, ръцете й бяха свити в юмруци от двете й страни.
— Ако мислех, че мога да предизвикам Маркус, щях да го направя. Ако можех да предпазя всички ни, щях да го направя. Но аз не мога да го победя, Ричард. Ти си нашият единствен шанс.
Ричард надвисна над нея. Не беше само физическият му ръст. Силата му се обви около нея, изпълвайки стаята, докато не стана почти задушаващо тясно.
— Няма да убивам, само защото ти си мислиш, че трябва да го направя, Силви. Никой не може да ме принуди да го направя. Никой.
Той обърна втренчения си поглед към мен и аз трябваше да се постарая доста, за да срещна очите му. Имаше сила в тях, изгаряща тежест. Не беше придърпващата сила на вампирите, но беше нещо. Кожата ми потръпна от силата и енергията му, и аз не можех да се обърна.
Втренчих се в белезите точно под врата му и знаех, че съм много близо да го загубя. Това беше неприемливо. Приближих се по-близо до него, докато почти можех да се протегна и да го докосна.