Выбрать главу

— Трябва да поговорим, Ричард.

— Нямам време за това точно сега, Анита.

— Намери — казах аз.

Той погледна гневно надолу към мен.

— Говори с мен, докато Лилиан довършва. Хората ще започнат да пристигат за срещата до петнайсет минути.

— Каква среща? — попитах аз.

— Ще обсъждаме ситуацията с Маркус — каза Силви. — Той свика срещата, заради снощното ви приключение.

Ричард я погледна и това не беше приятелски поглед.

— Ако исках тя да знае за срещата, щях да й кажа сам.

— Какво друго не си ми казал, Ричард?

Той обърна ядосаните си очи към мен.

— Какво не си ми казала ти?

Премигнах към него, искрено объркана.

— Не знам за какво говориш.

— Стреляха с пушка два пъти покрай главата ти, а ти не знаеш за какво говоря.

О, това.

— Направих правилното нещо, Ричард.

— Ти винаги си права, нали така?

Погледнах към пода и поклатих глава. Когато го погледнах отново, той още беше ядосан, но аз бях загубила своя гняв. Първа. Това щеше да бъде Спорът. Този, с който свършва всичко. Не бях сгрешила. Никакъв разговор нямаше да промени това. Но ако щяхме да се разделяме, щяхме да изгорим в пламъци.

— Нека приключим с това, Ричард. Искаше да отидем в спалнята.

Той пристъпи напред, тялото му беше вдървено от гняв, който беше по-дълбок, отколкото разбирах. Това беше контролирана ярост и аз не разбирах откъде идваше. Това беше лош знак.

— Сигурна ли си, че ще издържиш да ме гледаш гол? — гласът му беше извънредно горчив, а аз не знаех защо.

— Какво не е наред, Ричард? Какво съм направила?

Той поклати глава твърде енергично, правейки го да изглежда така, сякаш потрепването на рамото му е част от движението.

— Нищо, нищо.

Той излезе от стаята. Лилиан ме погледна, но го последва. Въздъхнах и ги последвах. Не исках да мисля за следващите няколко минути, но нямаше да се измъкна. Щяхме да си кажем всички грозни неща и да се направим нещастни, колкото можем. Бедата беше, че нямах никакви отвратителни неща за казване. Това щеше да направи скандала по-малко забавен за мен. Джейсън скандираше много тихо, докато отивах:

— Давай, Анита, давай, Анита.

Това ме накара да се усмихна.

Силви ме наблюдаваше със студени очи.

— Късмет. — Не звучеше напълно искрено.

— Проблем ли имаш? — щях да съм по-щастлива да споря с нея, отколкото с Ричард.

— Ако той не се срещаше с теб, тогава щеше да може да си избере партньорка. Това щеше да ни помогне.

— Искаш мястото ли?

— Да — каза тя. — Искам го, но сексът е неразделна част от него, а аз не съм за.

— Тогава не стоя на пътя ти — казах аз.

— Не, на моя не — каза тя. Което косвено ми каза, че има и други, но не ми пукаше, поне не днес.

— Прекалено рано сутринта е за космата политика — казах аз. — Ако някой иска парче от мен, може да му кажеш да се подреди на опашката.

Тя наклони глава на една страна, като любопитно куче.

— Дълга ли е опашката?

— Напоследък, да.

— Мислех, че всичките ти врагове са мъртви — каза Джейсън.

— Продължавам да си създавам нови — отговорих.

Той се усмихна.

— Фантастично.

Поклатих глава и отидох в дневната. Бях готова да се срещна по-скоро с Рейна, отколкото с Ричард. Почти се надявах наемният убиец да изскочи от някой шкаф и да ми даде нещо, което да застрелям. Щях да се почувствам по-добре, отколкото да скъсам с Ричард.

10

Спалнята на Ричард беше боядисана в светло зелено, подходящ килим беше метнат пред леглото, като парче оцветено стъкло. Леглото беше тежко широко и голямо, а дори и ранен, той го беше оправил, дърпайки твърда червена покривка върху него. Имаше три покривки за легло, които сменяше периодично: зелена, синя и червена. Всеки цвят придаваше различен нюанс на килима и на картината над леглото. На картината имаше нарисувана зимна сцена с вълци. Те гледаха напрегнато направо извън картината, сякаш човекът, който ги гледа можеше да заобиколи дърветата и да ги изненада. Имаше и елен, кървящ на снега с разкъсано гърло. Беше странен избор като за спалня, но му подхождаше. Освен това я харесвах. Беше с това качество, което всички хубави картини имат, сякаш когато напуснеш стаята картината ще се раздвижи, сякаш животът е спрян и заловен върху платното. Зелената покривка подчертаваше боровете, синята — чистото синьо на небето и синкавите сенки, а червената — петната кръв на снега.

Ричард лежеше по корем върху пурпурния плат. Беше абсолютно гол, дънките му лежаха в ъгъла на леглото. Загорялата му кожа изглеждаше тъмна и гладка и невероятно достъпна върху червената покривка. Почувствах жега да облива лицето ми, когато очите ми проследиха линиите на тялото му, над гладката извивка на задника му. Лилиан точно довършваше шева на раната от нокът, която минаваше през него. Погледнах настрани.