Бях виждала Ричард гол веднъж, първият път, когато го срещнах, но никога след това. Тогава дори не мислехме да се срещаме. Погледнах настрани, най-вече, защото исках да гледам към него. Исках да го видя така и това беше твърде притесняващо, за да кажа. Изучавах съдържанието на строените до стената шкафове, сякаш трябваше да ги запомня. Парче кварц, малко птиче гнездо. Имаше бучка фосилизиран корал, голям колкото ръката ми, в тъмен, богат златист цвят с ивици бял кварц. Намерих го на един къмпинг и му го дадох, защото той събира късчета и парчета, а аз не. Докоснах парчето корал и не ми се искаше да се обръщам назад.
— Каза, че искаш да говорим, тогава говори — каза Ричард.
Все пак се обърнах. Лилиан тъкмо отрязваше черния конец, с който беше зашила раната.
— Ето — каза тя — Не би трябвало да ти остане белег.
Ричард сгъна ръката си на леглото, подпирайки глава на китката си. Косата се къдреше около лицето му, рошава и достъпна. Знаех, че е толкова мека, колкото изглежда.
Лилиан погледна към двама ни.
— Мисля, че трябва да ви оставя насаме — започна да прибира нещата си в една кафява, кожена чанта, която приличаше повече като кутия за рибарски принадлежности, отколкото, на каквото и да е друго. Погледна към Ричард и после пак към мен. — Осигурете малко спокойствие на една стара дама. Не се натискайте.
Тя излезе и ни остави да зяпаме след нея.
— Можеш вече да се облечеш — казах аз.
Той погледна смачканите си дънки, движейки само тъмните си очи. Погледът му се върна на мен и отново беше точно толкова ядосан, колкото и по-рано.
— Защо?
Концентрирах се да посрещна тези гневни очи и да не поглеждам към тялото му. Беше по-трудно, отколкото бих си признала на глас.
— Защото ми е трудно да споря с теб, когато си гол.
Той се изправи на лакти, косата падна пред очите му и се втренчи в мен през завеса от златистокафява коса. Напомняше ми на Габриел и това беше доста изнервящо.
— Знам, че ме желаеш, Анита. Мога да го подуша.
О, това ме накара да се чувствам по-добре. Изчервих се за втори път за последните пет минути.
— Е, и? Ти си великолепен. И какво от това? Какво от това, по дяволите, какво да правим с останалото?
Той се изправи на колене и длани. Погледнах настрани, толкова бързо, че ми се зави свят.
— Моля те, обуй си дънките.
Чух го да се плъзва от леглото.
— Ти дори не можеш да ме погледнеш, нали?
Имаше нещо в начина, по който каза това, което ме накара да искам да видя лицето му, но не можех да се обърна. Просто не можех. Ако това беше последният спор, който щяхме да водим, не исках споменът за тялото му да се отпечата в паметта ми. И така щеше да ми е достатъчно трудно.
Усетих го да стои до мен.
— Какво искаш от мен, Ричард?
— Погледни ме.
Поклатих глава.
Докосна ме по рамото и аз трепнах.
— Дори не можеш да понесеш да те докосна, така ли е? — За първи път чух болка в гласа му, груб и наранен.
Тогава се обърнах. Трябваше да видя лицето му. Очите му блестяха от непроляти сълзи, широко отворени, така че да не ги изпуснат. Той бутна косата си назад, но тя пак падна. Очите ми слязоха надолу по гърдите му и ми се прииска да поставя ръцете си върху зърната му, надолу върху тънкия му кръст и още по надолу. Върнах очите си върху лицето му само със силата на волята, лицето ми вече беше по скоро бледо, отколкото червено. Имах проблеми с дишането. Сърцето ми биеше толкова силно, че ми беше трудно да чувам.
— Обичам, когато ме докосваш — казах аз.
Той се втренчи в мен, очите му бяха изпълнени с болка. Мисля, че предпочитах гнева.
— Бях започнал да ти се възхищавам, че казваш не на Жан-Клод. Знам, че го желаеш и продължаваш да се противиш. Мислех, че това е много морално от твоя страна — той поклати глава, една сълза се плъзна от ъгъла на окото му, спускайки се бавно надолу по брадичката му.
Избърсах сълзата от лицето му с върха на пръста си. Той хвана ръката ми в своята, стискайки я малко по-силно, но не ме нарани, само ме изненада. Освен това хвана дясната ми ръка, а да извадя пистолета с лявата ръка щеше да е неудобно. Не че наистина си мислех, че ще ми трябва пистолет, но той се държеше малко странно.
Ричард проговори, гледайки надолу към мен:
— Но Жан-Клод е чудовище, а ти не спиш с чудовища. Ти само ги убиваш — сълзи потекоха и от двете му очи и аз ги оставих да паднат. — Ти не спиш и с мен, защото и аз съм чудовище. Но ти можеш да ни убиеш, нали така, Анита? Ти просто не можеш да ни чукаш.