Трепнах силно срещу него и той ме пусна. Той можеше да вдигне от място тежкото легло от черешово дърво, така че ме пусна. Това не ми хареса.
— Това, което каза беше много грозно.
— Но е вярно — каза той.
— Искам те, Ричард, знаеш това.
— Ти искаш също и Жан-Клод, така че това не е много ласкателно. Казваш ми да убия Маркус, сякаш би било лесно. Мислиш, че това не би трябвало да ме тревожи, защото той е чудовище, или защото аз съм чудовище?
— Ричард — казах аз. Това беше аргумент, който не бях чувала. Не знаех какво да кажа, но трябваше да кажа нещо. Той беше застанал там със сълзи течащи от очите му. Дори гол и великолепен той изглеждаше изгубен. — Знам, че ще се чувстваш зле да убиеш Маркус. Никога не съм казвала, че не е така.
— Тогава как можеш да ме подтикваш да го направя?
— Мисля, че е необходимо — казах аз.
— Ти би ли могла да го направиш? Би ли могла просто да го убиеш?
Помислих върху това за момент, после кимнах.
— Да, бих могла.
— И това няма да те обезпокои? — попита той.
Втренчих се право в него, гледайки го точно в изпълнените с бяло очи и казах:
— Няма.
— Ако наистина мислиш така, това те прави по-голямо чудовище, отколкото съм аз.
— Да, предполагам, че е така.
Той поклати глава.
— Това не би те наранило, нали, знанието, че би могла да отнемеш човешки живот? — той се засмя с горчив смях. — Или дори не приемаш Маркус за човек?
— Мъжът, който убих снощи беше човек — казах аз.
Ричард ме погледна, ужас нарастваше в очите му.
— И ти спа съвсем добре, нали?
Кимнах.
— Доста добре, имайки предвид, че прати Стивън в моето легло.
Странен израз премина през очите му и за част от секундата видях, че се колебаеше.
— Мили Боже, познаваш ме по-добре от това.
Той погледна надолу.
— Знам. Просто те желая толкова много, а ти продължаваш да ми казваш не. Кара ме да се съмнявам във всичко.
— По дяволите. Няма да нараня егото ти по средата на караница. Ти прати Стивън при мен, защото беше ядосан. Казал си, че бих могла да го защитя. Хрумна ли ти, съвсем случайно, че аз никога не съм спала — просто спала — в едно и също легло с мъж преди?
— Ами годеника ти в колежа?
— Правих секс с него, но не съм спала при него — казах. — Първият път, когато се събудих с мъж, обвит около мен, исках това да си ти.
— Съжалявам, Анита. Не знаех. Аз…
— Не мислеше. Супер. Сега, какво правим с това не — обличане? Какво става, Ричард?
— Видя боя снощи. Видя какво съм аз, какво мога.
— Някои от нещата, да.
Той поклати глава.
— Искаш да знаеш защо не убивам? Защо винаги спирам само на косъм? — Погледът в очите му беше почти отчаян, див.
— Кажи ми — казах аз меко.
— Наслаждавам му се, Анита. Обичам чувството за ръцете ми, за ноктите ми, потъващи в плът — той обви ръце около себе си. — Вкусът на свежа, топла кръв в устата ми е възбуждащ — разклати яростно главата си, сякаш можеше да изтрие усещането. — Снощи исках да разкъсам Себастиян на части. Можех да го почувствам, като болка в раменете си, в ръцете си. Тялото ми искаше да го убие, по начина, по който искам теб — той ме погледна, все още прегръщайки рамената си, но тялото му говореше вместо него. Мисълта да убие Себастиян го беше възбудила, беше го възбудила истински.
Преглътнах нервно.
— Страхуваш се, че ако се отпуснеш и убиеш, това също ще ти хареса?
Той се втренчи в мен и в очите му се четеше ужас: страхът, че може да е чудовище, страхът, че бях права да не го докосвам, да не му позволявам да ме докосне. Ти не чукаш чудовища, само ги убиваш.
— Наслаждаваш ли се на убийството? — попита той.
Трябваше да помисля над това за секунда или две. Накрая поклатих глава.
— Не, не се наслаждавам.
— Какво е чувството? — попита той.
— Като нищо. Не чувствам нищо — свих рамене. — Успокоявам се, че това не съм аз. Триумф, че съм била по-бърза, по-значима — свих ги отново. — Не ме притеснява да убивам хора, Ричард. Просто не ме притеснява.
— Поне веднъж?
— Да, за известно време.
— Кога спря да ти пука?
— Не знам. Не при първата смърт, нито при втората, но когато толкова хора те вземат на мушка, че не можеш да им хванеш дирите… Или спира да ти пука или си търсиш друга работа.
— Искам да ме притеснява, Анита. Убийството трябва да означава нещо повече от кръв, възбуда или дори оцеляване. Ако не е така, тогава аз съм грешал и ние не сме нищо повече от животни. — Тялото му също реагираше на мислите му. А той не го намираше възбуждащо. Изглеждаше уязвим и уплашен. Исках да му кажа да се облече, но не го направих. Той беше избрал много категорично да стои гол, сякаш трябваше да си докаже един път завинаги дали го желая или не.