— Страхувате се, че ще се опитам да открадна силите ви?
Усмихнах се.
— Не, освен да ме убиете, най-доброто, което можете да направите е да ги вземете назаем.
— Доста сте проницателна за годините си, госпожице Блейк.
— Вие не сте много по-възрастен от мен — казах. Нещо пресече лицето му, по него блесна колебание и аз разбрах.
— Вие сте неговият човешки слуга, нали?
Доминик се усмихна, разпервайки ръцете си.
— Oui.
Аз въздъхнах.
— Мисля, че казахте, че няма да опитвате да скриете нищо от мен.
— Работата на човешкия слуга е да бъде дневните очи и уши на своя господар. Няма как да го правя, ако убийците на вампири могат да познаят какво съм.
— Аз познах какво си.
— Но в друга ситуация, без Сабин до мен, щяхте ли да успеете?
Помислих върху това за момент.
— Може би — поклатих глава. — Не знам.
— Благодаря ви за честността, госпожице Блейк.
Сабин каза:
— Сигурен съм, че времето ни изтече. Жан-Клод каза, че имате неотложен ангажимент, госпожице Блейк. Много по-важен от моя малък проблем.
В това последното имаше леко ухапване.
— Ma petite, има среща с другия си обожател.
Сабин погледна втренчено Жан-Клод.
— Значи ти наистина си й позволил да се среща с друг. Мислех, че това в крайна сметка ще се окаже слух.
— Много малко от това, което си чул за ma petite е слух. Вярвай на всичко, което си чул.
Сабин се подсмихна, закашля се, борейки се да задържи смеха да не се разлее от съсипаната му уста.
— Ако вярвах на всичко, което съм чул, трябваше да дойда с армия.
— Ти дойде с един слуга, защото аз ти позволих само един слуга — каза Жан-Клод.
Сабин се усмихна.
— Твърде вярно. Ела, Доминик, нека не отнемаме повече от ценното време на госпожица Блейк.
Доминик стоеше послушно, надвиснал над нас. Сабин беше висок колкото мен. Разбира се не можех да съм сигурна, че краката му са още там. Може би преди е бил по-висок.
— Не те харесвам, Сабин, но никога не бих те оставила, ако имаше възможност да ти помогна още сега. Плановете ми за тази вечер са важни, но ако мислех, че можем да те излекуваме незабавно, бих ги отложила.
Вампирът ме погледна. Неговите сини, сини очи бяха втренчени в мен като чиста океанска вода. В тях нямаше придърпване. Или се държеше прилично, или както повечето вампири напоследък, не можеше да ме управлява с очите си.
— Благодаря ви, госпожице Блейк. Вярвам, че сте искрена.
Той протегна облечената си в ръкавица ръка от широката пелерина. Поколебах се, после я приех. Ръката му се стегна съвсем малко и той изглеждаше готов да си я изтегли назад. Мобилизирах се да разтърся ръката му, да се усмихна, да я пусна, и да не избърша длан в полата си.
Доминик разтърси ръката ми сериозно. Неговата беше студена и суха.
— Благодаря за отделеното ни време, госпожице Блейк. Ще се свържа с вас утре, за да обсъдим подробностите.
— Ще чакам обаждането ви, господин Дюмар.
— Наричайте ме Доминик, моля.
Кимнах.
— Доминик. Ще го обсъдим, но мразя да взимам парите ви, когато не съм сигурна, че ще мога да ви помогна.
— Мога ли да ти казвам Анита? — попита той.
Поколебах се и свих рамене.
— Защо не.
— Не се притеснявай за парите — каза Сабин — Имам достатъчно, колкото и да ми струва всичко това.
— Жената, която обичаш как прие промяната във външния ти вид? — попита Жан-Клод.
Сабин го погледна. Не беше приятелски поглед.
— Намира го за отблъскващ, както и аз. Тя чувства огромна вина. Не ме напусна, но също така и не остана с мен.
— Ти си живял почти седемстотин години — казах. — Защо оплеска всичко заради една жена?
Сабин се обърна към мен, линия от тъмна течност пълзеше по лицето му като черна сълза.
— Питате ме дали си струва ли, госпожице Блейк?
Аз преглътнах и поклатих глава.
— Това не е моя работа. Съжалявам, че попитах.
Той притегли качулката над лицето си. Обърна се обратно към мен, тъмен, петно от тъмнина, там, където трябваше да е лицето му.
— Тя щеше да ме напусне, госпожице Блейк. Мислех, че трябва да пожертвам всичко, за да я задържа до мен, в леглото си. Сгреших — той обърна тази тъмнина към Жан-Клод. — Ще се видим утре вечер, Жан-Клод.
— Очаквам го с нетърпение.
Нито един от двамата не предложи да стиснат ръце. Сабин се плъзна към вратата, робата се влачеше след него, празна. Зачудих се колко от долната част на тялото му е останала и реших, че не искам да знам.
Доминик разтърси ръката ми отново.
— Благодаря ти, Анита. Ти ни даде надежда — той задържа ръката ми и се втренчи в лицето ми, сякаш можеше да прочете нещо там. — И помисли за предложението ми да те обучавам. Прекалено малко от нас са истински некроманти.