Жан-Клод не се замисляше дали да убива хора. Едно време си мислех, че това го прави чудовище. Сега бях съгласна с него. Може ли да станат истинските чудовища?
11
Най-накрая се облякох, червено поло, черни дънки, черни найкове, деветмилиметровият файърстар в неговия подпанталонен кобур. Пистолетът изпъкваше върху червеното поло, но хей, защо да се опитвам да го скрия? И без това можех да усетя мътната енергия от другата страна на вратата. Превръщачи, не всичките щастливи. Силните емоции ги караха по-трудно да крият своите сили. Ричард беше един от най-добрите, които бях срещала в прикриването. Беше ме заблуждавал за известно време, карайки ме да си мисля, че е човек. Никой друг не беше способен да направи това.
Огледах се в огледалото и осъзнах, че не влизането в стая, пълна с ликантропи ме притесняваше. Притесняваше ме влизането в стая, пълна с хора, които знаеха, че Ричард и аз се натискахме. Във всеки момент предпочитах опасността пред смущението. Можех да използвам опасността.
Банята беше точно срещу дневната, така че, когато отворих вратата, те всичките бяха там, натрупали се покрай кушетката. Втренчиха се в мен, когато излязох и аз кимнах:
— Здравейте.
— Здравей, Анита — каза Рафаел. Той беше кралят — плъх, плъхолашкият еквивалент на водач на глутницата. Беше висок, тъмен и красив с решителни мексикански черти, които правеха лицето му сурово. Само устните му намекваха, че може би има нещо повече като усмивка, отколкото като намръщване на лицето му. Беше облечен в туника без ръкави, която оставяше жигосаната част от ръката му гола. Дамгата имаше формата на корона и беше белег на кралската власт. Нямаше подобен белег сред вълците. Да бъдеш ликантроп, означаваше различни неща, в зависимост от животното; различни култури, различни форми.
— Не знаех, че плъхолаците се интересуват от вътрешните разправии на глутницата — казах аз.
— Маркус се опитва да обедини всички превръщачи под управлението на един водач.
— Нека да позная — предложих — Той ще бъде водачът.
Рафаел се усмихна леко.
— Да.
— Значи си се присъединил към Ричард, като по-малкото зло? — направих го въпрос.
— Присъединих се към Ричард, защото той е мъж, който държи на думата си. Маркус няма чест. Неговата кучка Рейна се грижи за това.
— Все още си мисля, че ако убием Рейна, Маркус може би ще разговаря с нас. — Това дойде от жената, която мислех, че съм срещала, но не можех да се сетя къде. Тя седеше на пода, пиейки кафе от чашка. Имаше къса, руса коса и беше облечена в розов найлонов анцуг, якето му беше отворено над розова тениска. Беше анцуг за джогинг, направен за забелязване вътре, а не за тренировка навън и аз си я спомних. Бях я виждала в „Кафето на лунатиците“, ресторанта на Рейна. Името й беше Кристин. Тя не беше вълк, беше тигролак. Тя беше тук да говори от името на независимите превръщачи. Тези, които нямат достатъчно хора, за да имат лидер. Не всеки вид ликантропия беше еднакво заразен. Можеш да бъдеш накълцан на парченца от тигролак и пак да не се заразиш. А върколакът трябваше само да те одраска, за да станеш космат. Почти никой от котешките ликантропи не беше толкова заразен като вълците и плъховете. Никой не знае защо. Това беше начинът, по който ставаха нещата.
Ричард ме представи на останалите петнадесет човека само с първото ми име.
Казах здрасти и застанах пред стената до вратата. Кушетката беше запълнена, както и пода. Освен това обичам да бъда извън обхвата на повечето превръщачи, които познавам. Просто като предпазна мярка.
— Всъщност, аз съм срещала Кристин и преди — казах аз.
— Да — отговори Кристин — в нощта, в която уби Алфред.
— Да — казах и свих леко рамене.
— Защо не уби Рейна снощи, когато имаше възможност? — попита тя.
Преди да успея да отговоря, Ричард се намеси.
— Ако бяхме убили Рейна — каза той. — Маркус щеше да подгони всички ни.
— Не мисля, че може да го направи — каза Силви.
Ричард поклати глава.
— Не, все още не искам да се отказвам от Маркус.
Никой не каза нищо, но изразът по лицата им беше еднакъв. Те бяха съгласни с мен. Ричард щеше да отиде да се самоубие и да остави последователите си да изгорят.
Луи дойде откъм кухнята, носейки две чаши кафе. Той ми се усмихна. Луи беше най-добрият приятел на Ричард и беше ходил на много туристически срещи с нас. Той беше висок малко под един и седемдесет с очи, черни като моите, истински черни, не просто тъмно кафяви. Неговата бебешки тънка черна коса беше подстригвана наскоро. Носеше я дълга през цялото време, откакто се познавахме, не заради модата като Ричард, а просто защото никога не му стигаше времето да отиде и да я подстриже. Сега беше достатъчно къса, за да се виждат ушите му и изглеждаше по-стар, наистина като професор с докторат по биология. Той беше плъхолак, един от лейтенантите на Рафаел. Той ми подаде едната от чашите.