— Тези срещи станаха по-приятни, откакто Ричард купи тази кафе машина. Благодарение на теб.
Поех си дълбоко дъх с аромат на кафе и го изпуснах мигновено. Кафето може и да не беше лек за всичко, но беше близо.
— Не съм сигурна, че всички се радват да ме видят.
— Уплашени са. Правиш ги малко враждебни.
Стивън дойде откъм гостната, облечен в дрехи, които подхождаха повече на Ричард. Синя туника, загащена в модни дънки. Единственият човек в стаята, който беше с ръст близък до този на Ричард, беше Джейсън. На Джейсън никога не би му хрумнало да сподели дрехите си.
— Защо всички изглеждат толкова строги?
Луи се облегна на стената, сърбайки кафе.
— Жан-Клод оттегли подкрепата си от Маркус и я даде на Ричард. Не мога да повярвам, че никой от двамата не го е споменавал.
— Казаха нещо, в смисъл, че са сключили сделка, но не ми обясниха подробности. — Размислих върху това, което той току-що ми беше казал. — Маркус сигурно е бесен.
Усмивката изчезна от лицето му.
— Това е доста умерено казано — погледна към мен. — Ти не разбираш, нали?
— Да разбирам какво? — попитах.
— Без подкрепата на Жан-Клод, Маркус няма шанс да постави останалите превръщачи под свой контрол. Неговите мечти за създаване на империя са разрушени.
— Ако той няма шанс, защо всички са толкова угрижени?
Луи ми се усмихна тъжно.
— Когато Маркус не контролира нещата, той има склонност да убива.
— Имаш предвид, че ще започне война?
— Да.
— Не само с Ричард и глутницата, така ли, а една война с всички други превръщачи в града.
Луи поклати глава.
— С изключение на леопардлаците. Габриел е техният водач, а той е на страната на Рейна.
Помислих над това за една-две секунди.
— Мили Боже, ще бъде кървава баня.
— И няма начин да бъде спряна, Анита. Частично ще се усети и в нормалния свят. Все още в тази страна има три щата, които ще платят стотици долари за мъртъв превръщач, без да задават въпроси. Война като тази може да накара обичаите да изглеждат практични.
— Вие двамата нямате ли нещо по-добро за правене? — попита Кристин. Бях започнала да не я харесвам. Тя беше тази, която почука на вратата и ни прекъсна с Ричард. Откровено, за това й бях нещо като благодарна. Мисълта, че всички биха ни чули как продължаваме нататък беше твърде притеснителна, за да я формулирам.
Луи се премести да седне на пода при останалите. Аз останах подпряна на стената, отпивайки от кафето си.
— Няма ли да се присъединиш към нас? — попита тя.
— Аз съм си добре, където съм — отговорих аз.
— Прекалено добра, за да седиш с нас? — попита мъж в края на трийсетте с тъмносини очи. Беше около един седемдесет и две; трудно ми беше да определя, докато седеше на пода. Беше облечен с костюм, дори с вратовръзката, сякаш е бил на път за работа. Името му беше Нийл.
— Не толкова добра — казах аз. — Не и наполовина толкова добра.
— Какво, по дяволите, трябва да значи това? — попита той. — Не ми харесва да имаме нормален тук.
— Остави я намира, Нийл — каза Ричард.
— Защо? Тя ни се присмива.
Ричард ми хвърли поглед от неговия край на кушетката.
— Ела и се присъедини към нас, Анита.
Силви беше седнала край Ричард, не прекалено близо, но пак нямаше достатъчно място за мен. Рафаел седеше на края на кушетката с изправен гръб, с един глезен подпрян на коляното.
— Кушетката изглежда пълна — казах аз.
Ричард протегна ръцете си към мен.
— Ще ти направим място.
— Тя дори не е от глутницата — каза Силви. — Аз няма да й отстъпя мястото си. Не е обида към теб, Анита, но ти не разбираш тези неща — гласът й беше нормален, не враждебен, но погледът, който хвърли на Ричард, не беше точно приятелски.
— Не съм го приела като обида — казах аз. Не бях сигурна, че искам да седна на кушетката, заобиколена отвсякъде от ликантропи. Дори и приятелски настроени на теория. Всички в стаята бяха по-силни и по-бързи от мен, просто факт. Единственото предимство, което имах беше пистолета. Ако седнех точно до тях, никога нямаше да мога да го извадя навреме.