— Искам приятелката ми да седне до мен, Силви, това е всичко — каза Ричард — Това не е предизвикателство към твоята позиция на лукой — гласът му звучеше успокоително, сякаш говореше на дете.
— Какво каза? — попита смаяно Силви.
— Ние сме лукои. Анита го знае.
— Ти си споделил нашите думи с нея? — попита Нийл, обидата подчертаваше думите му.
Исках да кажа, че това са просто думи, но не го направих. Кой казва, че не поумнявам?
— Имаше време, когато споделянето на тайните ни с нормални, щеше да ти донесе смъртна присъда — каза Силви.
— Дори Маркус не спазва вече това правило.
— Колко от нашите тайни знаеш, човеко?
Свих рамене.
— Няколко думи, това е всичко.
Силви се втренчи в мен.
— Искаш твоята човешка приятелка да се гушне до теб, така ли е, Ричард?
— Да — каза той. Нямаше и следа от гняв в гласа му.
Лично аз никак не харесах начина, по който тя каза „човеко“.
Силви коленичи на дивана, вторачена в мен.
— Ела, човеко, седни с нас.
Аз се втренчих в нея.
— Защо си промени мнението?
— Не всичко трябва да се прави в зависимост от йерархията на глутницата. Ричард винаги ни казва това. Седни до своя любовник. Аз ще се махна — тя го направи, заобикаляйки кушетката, близо до Рафаел.
Кралят на плъховете ме погледна бързо. Той повдигна едната си вежда, почти като свиване на рамене. Не се доверявах на Силви, но вярвах на Рафаел и вярвах на Ричард, поне сега, днес. Осъзнавах, че бих се доверила на Рафаел снощи. Той нямаше да има моралните опасения, които имаше Ричард. Горкият Ричард беше като самотен глас, крещящ в пустотата. Бог да ми е на помощ, но бях съгласна с безверниците.
Луи и Стивън се бяха наместили на пода, съвсем наблизо. Бях между приятели. Дори Джейсън, хилещ се срещу мен, щеше да ме защити. Джейсън беше вълкът на Жан-Клод, също като Стивън. Мисля, че ако позволяха да бъда убита, нямаше да оцелеят много по-дълго от мен.
— Анита? — Ричард го направи да звучи като въпрос.
Въздъхнах и се отблъснах от стената. Бях между приятели, тогава защо мускулите по гърба ми бяха толкова стегнати и напрегнати? Параноя? Кой, аз?
Заобиколих кушетката, чашката беше в лявата ми ръка. Силви потупа кушетката усмихвайки се, но не изглеждаше особено искрена.
Седнах край Ричард. Ръката му обви раменете ми. Дясната ми ръка беше притисната между нас, но не твърде плътно. Той знаеше колко мразя да нямам достъп до оръжието си.
Притисната в топлото му тяло се успокоих. Раменете ми се отпуснаха. Отпих от кафето си. Всички ние бяхме ужасно цивилизовани.
Ричард притисна устните си към лицето ми и прошепна:
— Благодаря ти.
Тези две думички му донесоха много червени точки. Той знаеше колко би могло да ми струва да седна заедно с вълци, плъхове и котки. Да не седна при него, щеше да го постави срещу глутницата и другите водачи. Не бях тук, за да влошавам ситуацията.
— Кой те спаси снощи, Стивън? — попита Силви. Гласът й беше сладък и любезен. Не й вярвах напълно. Всички погледи се обърнаха към Стивън. Той се опита да потъне в пода, сякаш би могъл да стане невидим, но това не проработи. Втренчи се в Ричард, очите му бяха широко отворени.
— Давай, Стивън, разкажи им истината. Аз няма да се ядосам.
Стивън преглътна.
— Анита ме спаси.
— През това време Ричард се биеше с двайсетина ликантропа едновременно — казах аз. — Той ми каза да взема Стивън и аз го направих.
Нийл подуши Стивън, приближавайки носа си към лицето, врата и надолу по раменете му. Не беше човешко действие и изглеждаше изнервящо, когато го правеше добре облечен мъж.
— Той носи мириса й по кожата си. — Нийл ме погледна — Бил е с нея.
Очаквах протест, но вместо това, останалите наобиколиха Стивън, душейки кожата му, докосвайки го и поднасяйки пръстите си към носовете си. Само Силви, Джейсън, Рафаел и Луи останаха по местата си. Един по един останалите се обърнаха към Ричард и мен.
— Той е прав — каза Кристин. — Нейната миризма е прилепнала към кожата му. Не може да миришеш толкова силно просто като си носил някого.
Ръката на Ричард се стегна около раменете ми. Погледнах към лицето му. Той беше спокоен, само леко стягане около очите издаваше напрежението му.
— Обхождах гората за наемни убийци — каза Ричард. — Стивън не искаше да бъде сам, затова го изпратих при Анита.
— Знам за заплахата от наемни убийци — каза Силви.
Очите ми се разшириха.
— Знаете, така ли?
— Ричард искаше да му помогнем, за да те пази. Ако ще поемаме куршуми заради теб, трябваше да знаем защо.
Срещнах очите й. Сладкото й лице беше грубо, костите на скулите й бяха изпъкнали.