— Не съм молила никого да поема куршуми, заради мен — казах аз. Измъкнах се изпод ръката на Ричард, но движението ме приближи до Силви, което не беше подобрение.
Ричард не се противопостави. Изтегли ръката си назад.
— Трябваше да говоря първо с теб, преди да им кажа.
— Дяволски си прав — казах аз.
Силви преметна ръката си през облегалката на кушетката и приближи лицето си на сантиметри от моето.
— Смяташ да наказваш нашия възможен бъдещ водач на глутница ли, човеко?
— Ти каза човеко, сякаш е нещо лошо, Силви. Ревнуваш ли?
Тя се отдръпна назад, сякаш я бях ударила. Лицето й изглеждаше така сякаш се разкъсва — наполовина от болка, наполовина от гняв.
— Повечето от нас са оцелели от атаки, човеко. Не сме си избрали това — гласът й беше шокиращо безчувствен.
Бях очаквала много неща от нея, но не и болката на оцелял. Съжалявах, че съм я разкрила.
— Съжалявам, нямах предвид нищо толкова лично.
— Нямаш си на идея колко лично е това.
— Достатъчно, Силви — намеси се Ричард.
Тя застана на колене, за да погледне Ричард над главата ми.
— Няма ли поне да поемеш инициативата, да се ядосаш, за това, че е спала с подчинен мъжкар?
— Чакай малко — казах аз — Стивън и аз не сме правили секс. Ние буквално спахме заедно нищо повече.
Нийл бутна лицето си в скута на Стивън и го подуши. Не беше човешко действие. Стивън му позволи да го направи, което също не беше много човешко.
Джейсън се изпъна, подушвайки крака ми.
Сложих чашата с кафе на коляното си, точно пред лицето му.
— Дори не си го и помисляй — казах аз.
Джейсън ми се ухили.
— Не можеш да обвиняваш едно момче, че се е опитало.
— Аз мога — каза меко Ричард.
Джейсън му се усмихна и се отдръпна.
Нийл повдигна лицето си и поклати глава.
— Не са правили секс.
— Той каза, че тя ще ме защитава — каза Стивън. Тишината стана толкова плътна, че по нея можеше да се ходи.
— Това ли си казал? — попита Силви. Тя се беше втренчила в Ричард, сякаш той беше направил нещо лошо.
Ричард пое дъх толкова дълбоко, че раменете му потрепериха.
— Да, това казах.
— Стивън — обърна се към него Силви. — Вярваш ли, че тя може да те защити? Ако Рейна влезе през вратата, ще се довериш ли на Анита да те защити?
Стивън гледаше към пода, после нагоре, стрелна с очи Ричард, после мен. Накрая очите му спряха, втренчени в мен.
— Тя ме постави да спя до стената, за да може да бъде отпред в случай, че нещо влезе през вратата.
А пък аз си мислех, че съм го направила ловко.
— Какво щеше да направиш, ако Рейна беше дошла? — попита Силви.
Всички ме гледаха, с изключение на Ричард. Очите им бяха много настойчиви и аз знаех, че въпросът означаваше повече, отколкото личеше на пръв поглед.
— Щях да я убия.
— Не просто да я простреляш или да я раниш? — попита Кристин.
Поклатих глава.
— Тя получи своята възможност снощи. Ако беше последвала Стивън отново, щях да я убия.
— Имаш точно това предвид, нали? — каза Силви.
— Всяка дума — отговорих.
Усетих силата да се увеличава, като прииждащ поток, сякаш всички споделяха някакво телепатично съобщение. Не мислех, че е така, но нещо се случваше. Нивото на енергията в стаята се увеличаваше и това не ми харесваше. Оставих чашката от кафето на пода. Исках и двете ми ръце да са свободни.
Силви ме сграбчи през кръста и търкулна двете ни от кушетката. Ние бяхме на пода, с нея яздеща гърба ми, преди да успея да реагирам. Посегнах за пистолета, но нейната ръка беше по-бърза. Тя извади пистолета от кобура му и го хвърли настрани. Не беше просто бърза, беше свръхестествено бърза и аз се оказах затънала по-надълбоко в лайната, отколкото можех да се измъкна.
Извивката на ръката й беше подвита под брадичката ми като в задушаваща хватка, поставена точно, колкото да ме блокира, без да ме убие. Краката й бяха заключени около кръста ми, толкова близо, колкото можеше, без да смъкне тениската ми.
Половин дузина върколаци се вмъкнаха между нея и Ричард. Той стоеше с ръце, стиснати в юмруци, отпуснати отстрани на тялото. Силата му се изливаше през стаята, дълбока и силна, докато не се почувствах като погребана жива в някакъв вид статичен заряд.
— Недей — прошепнах. И не говорех на Ричард.
Почувствах нещо отворено вътре в Силви, трепкаща, вибрираща енергия изливаща се от кожата й върху цялото ми тяло. Беше почти гореща, като от отворена врата на фурна. Там, където кожата й ме докосваше, потрепервах. Беше болезнено, като от малки електрошокове.
— Какво правиш, Силви? — попита Ричард. Гласът му беше станал нисък и дълбоко в него се усещаше ръмжене; не звучеше като човешки глас. Очаквах очите му да са кехлибарени, но те си бяха със същия плътен кафяв цвят, както винаги. Човешки очи, но погледът в тях не беше. Звярът надничаше от тях. В този момент разбрах, че той беше наистина опасен. Също така знаех, че тази впечатляваща сила няма да ме спаси, ако Силви реши да свърши с мен.