Пулсът ми биеше под ръката й като уловена пеперуда. Насилих се да звуча спокойно.
— Какво става?
— Ще те превърна в негова партньорка.
— Ти не си заразна в човешката си форма — казах аз.
— Наистина ли? — попита тя. Ръката около гърлото ми, започна да нараства, пулсирайки като биещо сърце. Усещах как мускулите се плъзгат под кожата й.
— Ричард — гласът ми звучеше високо и пискливо. Страхът прави това с хората.
Рафаел и Луи бяха скочили на крака. Върколаците, които подкрепяха Силви в този малък протест се раздвижиха, за да покрият и плъховете.
Не можех да видя Стивън. Последното, което видях беше, че той е някъде зад нас, свит на пода.
Джейсън се беше свил в краката на Ричард, наблюдавайки останалите върколаци. Но почти десетина от тях просто седяха там, наблюдавайки, без да взимат страна.
— Ще бъдеш изхвърлена от глутницата — каза Джейсън.
Силви изви ръката си около врата ми. Успях да зърна ръка с дълги нокти.
— Само Рейна е по-високо от мен в глутницата, Джейсън.
Ричард гледаше към върколаците. Той повдигна ръцете си нагоре в успокояващ жест, какъвто би направил, ако снимахме филм. Бликащата енергия в стаята изчезна, сякаш изтече в дупка. Той ги беше принудил да приберат силите си.
— Всичко, което трябва да направя е само да я одраскам, Ричард — каза Силви — никога няма да стигнеш навреме.
— Забранявам това. — Ричард ръмжеше. — Никой няма да бъде заразен против волята му. Особено Анита.
— Защо? — попита Силви — Защото, ако не е човек, ти няма да я искаш? Да не отведеш някоя женска от глутницата в леглото си е още един начин да отричаш какво си, Ричард.
Нещо премина през лицето му зад гнева и силата: несигурност.
В този момент разбрах, че тя беше права.
Силви прошепна в ухото ми, дъхът й затопли лицето ми.
— Виж лицето му.
— Да — казах аз.
— Той те обвинява, че не искаш да спиш с него, защото мислиш, че е чудовище, но ако те направя една от нас, той няма да те иска. Мисли всички останали за чудовища, но не и добрият стар Ричард. Той е по-добър от останалите от нас.
— Ще те нараня, Силви. Ще те разкървавя, разбираш ли това? — попита Ричард.
— Но няма да ме убиеш, нали? — отговори му тя. Ръката й се изви, дълги нокти погъделичкаха лицето ми.
Сложих ръката си на рамото й, опитвайки се да я избутам настрани от мен и не успях.
— Аз ще те убия — казах.
Тя се притисна много силно към тялото ми.
— Защото ще те превърна в една от нас? Защото ще загубиш любовта на Ричард, когато той те види чудовищна и космата?
Проговорих много ниско и много внимателно.
— Ти мразиш това, което си, Силви.
Ръката й конвулсивно се стегна достатъчно, че да не мога да дишам за около секунда.
— Не мразя това, което съм. Приемам това, което съм.
Ръката й се отпусна.
Поех си треперливо въздух и опитах отново.
— Видях израза на лицето ти, когато те обвиних, че си ревнива. Ти ревнуваш от мен, защото съм човек, Силви. Знаеш, че е така.
Тя постави другата си ръка пред лицето ми, позволявайки ми да огледам добре дългите, тънки нокти. С ръката на гърлото ми прекара нокти през косата ми.
— Знаеш, че Рейна ни забрани да те превръщаме в лукой. Тя се страхува, че ако се присъединиш към нас, може да си по-голяма кучка, отколкото е тя.
— Колко ласкателно — прошепнах. Погледнах към Ричард през гърбовете на върколаците. Очите му бяха станали кехлибарени и чужди. Дори сега аз знаех, че той няма да убие Силви. Дори, ако тя ми пусне кръв, зарази ме, той нямаше да я убие. Това беше изписано в болката по лицето му. Объркване вместо страх.
Може би Силви беше казала всичко. Може би беше отбелязала своята точка. Каквато и да беше причината, тя се разви от тялото ми и застана внимателно от другата ми страна.
Изпълзях по-далеч на четири крака, толкова бързо, колкото можех да го направя. Не беше сладко, не беше ловко, но беше ефективно.
Пълзях, докато стигнах далечната стена. Останах седнала до нея, толкова далеч от всички в стаята, колкото можех.
Останалите върколаци бяха отстъпили настрани. Силви и Ричард стояха един срещу друг. Очите на Силви бяха станали със странен течен сив цвят, вълчи очи.
Ричард пусна силата си навън. Тя сякаш ядеше кожата ми, откъсна едно изпъшкване от гърлото ми.
Силви стоеше под тази изливаща се енергия и не потрепваше.