Робърт я притисна към себе си и цялата светлина изчезна от лицето й. Изглеждаше бледа. А аз се чувствах като чудовище.
— Последните новини бяха, че вампирите над сто години са стерилни — казах аз. — Предполагам, че ще трябва да подновят тези данни — казах го, за да ги разсея, сякаш не те са били невнимателни.
Моника ме погледна и погледът й беше неприятен, когато попита:
— Притесняваш ли се?
Втренчих се в нея, бледа и бременна и ми се прииска да я ударя, въпреки всичко. Не спях с Жан-Клод. Но нямаше да застана тук и да се оправдавам пред Моника Веспучи — а и пред никого другиго, като стана дума.
Ричард Зееман влезе в стаята. Всъщност не го видях да влиза. Усетих го. Обърнах се и го загледах как се приближава към нас. Той беше над метър и осемдесет, почти двадесет и пет сантиметра по-висок от мен. Още два сантиметра и нямаше да можем да се целуваме без стол. Но си заслужаваше напрежението. Той се движеше между другите гости, разменяше по някоя дума с тях. Усмивката светеше бяла и перфектна върху постоянно тъмната му кожа и той разговаряше с тези нови познати, сякаш се беше заредил с някакъв вид чар на вечеря. Не като сексуално привличане или сила, а като очевидно симпатия към всички. Той беше най-големият бойскаут на света, държащ се свойски с всеки. Харесваше хората и беше чудесен слушател, две категории, които хората оценяваха подсъзнателно.
Костюмът му беше тъмно кафяв, със златисто — оранжева риза. Вратовръзката му беше по-светло оранжева с линия от дребни фигурки по цялата й дължина. Трябваше да застанеш точно до него, за да осъзнаеш, че фигурките са анимационните герои на Warner Brothers.
Той връзваше дългата до раменете си коса на опашка отзад на врата, така че създаваше илюзия, че косата му е много къса. Скулите му бяха перфектни, високи и елегантни. Лицето му беше мъжествено, красиво с трапчинки, които го омекотяваха. Това беше типът лице, което ме правеше боязлива в гимназията.
Усети, че го гледам и се усмихна. Кафявите му очи заблестяха с усмивката, пълни с топлина, която нямаше нищо общо с температурата в стаята. Гледах го как преминава последните няколко крачки и чувствах как топлината се придвижва по врата и по лицето ми. Исках да съблека дрехите му, да докосна голата му кожа, да видя какво има под този костюм. Исках го много силно. А не можех, защото още не бях спала и с Ричард. Още не съм спала нито с вампира, нито с върколака. Ричард е върколак. Това е единственият му недостатък. Добре де, може би има още един: той никога не би убил, когото и да било. Този последен недостатък може да доведе до смъртта му някой ден.
Плъзнах лявата си ръка около кръста му, под разкопчаното му сако. Плътната топлина, излъчвана от него, туптеше като пулс през цялото ми тяло. Ако не правехме секс скоро, просто щях да експлодирам. Каква е цената на морала?
Моника ме зяпаше неотклонно, изучавайки лицето ми.
— Това е красиво колие. Кой ти го подари?
Усмихнах се и поклатих глава. Бях сложила черно кадифено колие по врата, с камея в обков от сребърен филигран. Хей, то дори съответстваше на екипировката ми. Моника беше почти сигурна, че не ми го е подарил Ричард, което според нея означаваше, че ми е подарък от Жан-Клод. Добрата стара Моника. Никога няма да се промени.
— Купих го да съответства на костюма ми — казах аз.
Тя разшири очи от изненада.
— Наистина ли? — сякаш наистина ми вярваше.
— Наистина. Аз не си падам много по подаръците, особено по бижутата.
Ричард ме прегърна.
— Така е. Много е трудно да я поглезиш.
Катрин се присъедини към нас. Медночервената й коса се носеше около лицето й като къдрав поток. Тя беше единствената жена, която познавах с коса, къдрава като моята, но нейният цвят беше по-впечатляващ. Ако се наложи, хората я описват главно по косата й. Деликатен грим прикриваше луничките й и привличаше вниманието към бледото й лице и нейните зелени, зелени очи. Роклята и беше в цвета на млади листа. Никога не съм я виждала да изглежда по-добре.
— Бракът май ти се отразява добре — подхвърлих, усмихвайки се.
Тя ми върна усмивката.
— Трябва и ти да опиташ някой път.
Поклатих глава.
— Много ти благодаря.
— Трябва да отведа Анита за момент. — Добре, че не каза, че се нуждае от помощ в кухнята. Ричард щеше да разбере, че това е лъжа. Той е много по-добър готвач от мен.