Той потърси с поглед Томи и му направи знак. Двамата излязоха навън едновременно през различни врати и тръгнаха напрегнати измежду колите на паркинга.
Помощник-шерифът се приближи до стоянката за таксита и хотелски микробуси и започна да оглежда качващите се пътници един по един.
Уолт чу гласа му в радиостанцията си:
— Нищо подозрително.
— И при мен.
— Чакай малко… вътре става нещо — извика Брандън.
Уолт се обърна и хукна обратно към залата.
6.
Тълпа от любопитни зяпачи закриваше гледката пред Уолт. Той прекоси залата и си проправи път през навалицата. Брандън пристигна в центъра на бъркотията по същото време.
На пода, пред бежова на цвят клетка, бе коленичил Наглър — слепецът. Удряше яростно по земята и търсеше през сълзи и ругатни бастуна си. Сграбчи го в дясната си ръка и грубо го разгъна, сякаш да нашиба с него обърканата служителка на летището. Уолт се хвърли напред, улови мъжа за ръката и издърпа бастуна измежду пръстите му.
— Спри! — твърдо изрече той.
— Шерифе? — Наглър обърна към него зачервеното си изпоцапано лице. Зад смъкнатите ниско на носа му слънчеви очила за кратко се видя мътно око без зеница и ирис. Само противна бледожълта очна ябълка.
— Случи се нещо много неприятно — обади се служителката.
— Глупости! — извика Наглър. — Те убиха кучето ми! Убиха Рики!
— Жегата е причината. — Момичето посочи голям яркооранжев етикет, закачен на металната решетка на клетката. — Ясно е упоменато в бележката.
— Мислиш ли, че съм чел глупавата ви бележка? — изкрещя Наглър. — На брайл ли е написана? Ама че глупост! Казаха ми, че е някаква застрахователна формалност. Че полетът бил кратък — не повече от час — и че хората редовно летели така с домашните си любимци.
— Летят, вярно е — обади се отново служителката. — Но сега е обяд, господине, а и днес е доста горещо. Освен това…
— Кучето ми е мъртво — изплака той. — Имате ли изобщо представа…
— Вече нищо не можем да направим за него — каза Уолт. — Много съжаляваме за загубата ви. Елате с мен. Хайде да ви откараме където трябва и да ви настаним.
— Да ме настаните? Никъде не тръгвам без Рики.
— Ще го оставим в местната ветеринарна служба. Вие ще решите как искате… да се погрижат за него. Не споменахте ли, че някой трябва да ви чака?
— Ето ме. — Млада жена на двайсет и няколко години със свежо лице, цялото в лунички, си проправи път в тълпата и пристъпи отпред. — Карен Плат. Аз съм от екипа посрещачи към К³. Тук съм за господин Наглър. С кола съм. — Тя се обърна към професора: — Аз… хм… толкова съжалявам за кучето ви. Боже мой, направо не мога да си представя…
Наглър се изправи на крака и Уолт пъхна бастуна обратно в ръката му с думите:
— Обещайте ми, че няма да удряте никого с него.
— Рики и аз… — започна Наглър, но не успя да довърши. Впери празен поглед към тавана и пое дълбоко дъх. — Представа си нямате!
— Ще видим какво можем да направим. Може и да успеем да ви намерим подходящо куче за уикенда.
— Не става така, не е толкова просто. Рики и аз сме заедно от шест години.
— Ще измислим нещо.
— Имате ли багаж за получаване, господине? — обади се тихо Брандън. Винаги практичен, винаги с усет към детайла.
Наглър порови в задния си джоб, измъкна оттам билета си към който бе защипан талонът за багажа му, и го протегна към помощник-шерифа. Той го взе и го подаде на Карен, която се приближи до малкото останал багаж върху подвижната лента и след като свери етикетите, издърпа оттам един куфар „Самсонайт“.
— Никой не ми прочете бележката — измънка Наглър. Затрака с бастуна пред себе си, но вече не толкова ядосано. — Къде е колата? Рики щеше да ме изведе оттук без проблеми. — Опипваше внимателно пътя си и бавно пристъпваше, а Карен вървеше до него и теглеше куфара му.
Брандън хлопна вратичката на клетката и я понесе като перце.
— Лоша работа — промърмори той.
Уолт се огледа, почти забравил за техния заподозрян. Усети тежестта на поражението.
От високоговорителите се носеше „Goodbye Yellow Brick Road“ на Елтън Джон.
По дяволите, помисли си той. Цял ден нямаше да може да изкара мелодията от главата си.